Свивам рамене и пренаписвам последното. Сам, вицепрезидентът ми по връзките с обществеността, ми е пратил вариант, който ми се струва прекалено претенциозен. Отнема ми цял час, за да преработя тъпотиите му в нещо по-човешко.
Девет и трийсет е, а от Ана все още няма нищо. Мълчанието ѝ започва да ме тревожи, да не говорим, че е крайно невъзпитано. Звъня ѝ, но се включва гласовата поща.
Затварям.
„Покажи малко достойнство, Грей“.
Инбоксът ми звънва и сърцето ми забързва, но се оказва, че имейлът е от Мия. Въпреки че съм в лошо настроение, се усмихвам. Малката ми липсваше.
По дяволите! Мама с нейната голяма уста. Ана не ми е приятелка! А пък в събота ще се наложи да затворя не по-малко голямата уста на сестра си, да се отърва по някакъв начин от вечния ѝ оптимизъм и нахални въпроси. Понякога става много досадна. Опитвам се да запомня часа на кацане и номера на полета и пращам на Мия бърз имейл, за да ѝ кажа, че ще я чакам.
В девет и четирийсет и пет съм готов за церемонията. Сив костюм, бяла риза и, разбира се,
Да, наистина добри времена… представям си я вързана, докато ме чака.
Пак няма отговор!
Точно в десет на вратата се чука. Тейлър.
— Добро утро — поздравявам го и той влиза.
— Добро утро, господин Грей.
— Как мина вчера?
— Добре, господине. — Настроението на Тейлър се променя, изражението му става по-топло. Сигурно мисли за дъщеря си.
— Ами Софи?
— Тя е истинска кукличка, господине. И се учи много добре.
— Радвам се.
— Колата ще е в Портланд по-късно днес следобед.
— Чудесно. Да вървим.
Макар да ми е неприятно да призная, нямам търпение да видя госпожица Стийл.
Секретарката на ректора ме въвежда в малка стая до аулата. Изчервява се почти като една млада дама, която познавам интимно. В тази малка зала преподаватели, хора от администрацията и някои от студентите пият кафе преди началото на церемонията. С огромна изненада забелязвам, че сред тях е и Катрин Кавана.
— Здравей, Крисчън — поздравява тя и се отправя към мен със самоувереността на богаташка. С тога е и изглежда весела. Със сигурност е виждала Ана.
— Здравей, Катрин. Как си?
— Учудваш ли се, че ме виждаш тук? — пита тя, без да обръща внимание на поздрава ми. Май се обиди. — Аз ще произнеса прощалната реч. Елиът не ти ли е казал?
— Не. — Двамата с него не си дишаме във вратовете, за бога. — Честито — добавям любезно.
— Благодаря — отвръща рязко тя.
— Ана тук ли е?
— Скоро ще пристигне. Ще дойде с баща си.
— Виждала ли си я тази сутрин?
— Да. Защо?
— Питам, защото снощи си тръгна с таратайката, която нарича автомобил.
— Уанда. Нарича я Уанда. Сериозно. — И ме поглежда въпросително.
— Радвам се.
Ректорът идва при нас, усмихва се любезно и ме води да се запозная с останалите преподаватели.
Облекчен съм, че Ана е жива и здрава, но се вкисвам, че не е отговорила на нито едно от съобщенията ми.
Това не е добър знак.
Не се налага да се тормозя дълго заради този незадоволителен развой на събитията — човек от факултета обявява, че е време да започнем, и ни повежда към коридора.
В момент на слабост пробвам за пореден път телефона на Ана. Отново се включва гласова поща, а Кавана ме прекъсва:
— Нямам търпение да чуя речта ти.
Аулата е наистина огромна — и е препълнена. Присъстващите стават като един и аплодират, докато се настаняваме на сцената. Ръкопляскането става по-силно, след това постепенно утихва и се чува нетърпеливо жужене, докато сядат.
Щом ректорът започва речта си, успявам да огледам залата. Предните редове са пълни със студенти с еднакви тоги.
„Ето те и теб!“
Откривам я свита на втория ред. Жива е. Чувствам се като глупак, задето съм пропилял толкова тревоги и енергия за местоположението ѝ и снощи, и тази сутрин. Ясните ѝ сини очи са ококорени, когато срещат моите, и тя се намества на седалката, а по бузите ѝ плъзва руменина.
„Намерих те. Така и не отговори на есемесите и имейлите ми“.