Грей

Свивам рамене и пренаписвам последното. Сам, вицепрезидентът ми по връзките с обществеността, ми е пратил вариант, който ми се струва прекалено претенциозен. Отнема ми цял час, за да преработя тъпотиите му в нещо по-човешко.

Девет и трийсет е, а от Ана все още няма нищо. Мълчанието ѝ започва да ме тревожи, да не говорим, че е крайно невъзпитано. Звъня ѝ, но се включва гласовата поща.

Затварям.

„Покажи малко достойнство, Грей“.

Инбоксът ми звънва и сърцето ми забързва, но се оказва, че имейлът е от Мия. Въпреки че съм в лошо настроение, се усмихвам. Малката ми липсваше.

От: Мия Г. страхотински шеф

Относно: Полета

Дата: 26 май 2011, 18:32 по Гринуич

До: Крисчън Грей

 

Здрасти, Крисчън,

Нямам търпение да се изнеса оттук!

Спаси ме. Моля те.

Полетът ми в събота е AF3622. Пристигам в 12:22 следобед, а татко ме кара да летя икономична класа! Сърдита съм!

Ще имам купища багаж. Обичам, не, обожавам парижката мода.

Мама ми каза, че си имаш гадже.

Наистина ли?

Какво представлява?

ТРЯБВА ДА РАЗБЕРА!!!!!

До събота. Много ми липсваше.

À bientõt mon frère2.

Мххххххххх

По дяволите! Мама с нейната голяма уста. Ана не ми е приятелка! А пък в събота ще се наложи да затворя не по-малко голямата уста на сестра си, да се отърва по някакъв начин от вечния ѝ оптимизъм и нахални въпроси. Понякога става много досадна. Опитвам се да запомня часа на кацане и номера на полета и пращам на Мия бърз имейл, за да ѝ кажа, че ще я чакам.

В девет и четирийсет и пет съм готов за церемонията. Сив костюм, бяла риза и, разбира се, онази вратовръзка. Това ще бъде тайно послание за Ана, че не съм се отказал, и напомняне за добрите времена.

Да, наистина добри времена… представям си я вързана, докато ме чака. По дяволите. Тя защо не се обади? Натискам копчето за пренабиране.

Пак няма отговор!

Точно в десет на вратата се чука. Тейлър.

— Добро утро — поздравявам го и той влиза.

— Добро утро, господин Грей.

— Как мина вчера?

— Добре, господине. — Настроението на Тейлър се променя, изражението му става по-топло. Сигурно мисли за дъщеря си.

— Ами Софи?

— Тя е истинска кукличка, господине. И се учи много добре.

— Радвам се.

— Колата ще е в Портланд по-късно днес следобед.

— Чудесно. Да вървим.

Макар да ми е неприятно да призная, нямам търпение да видя госпожица Стийл.

Секретарката на ректора ме въвежда в малка стая до аулата. Изчервява се почти като една млада дама, която познавам интимно. В тази малка зала преподаватели, хора от администрацията и някои от студентите пият кафе преди началото на церемонията. С огромна изненада забелязвам, че сред тях е и Катрин Кавана.

— Здравей, Крисчън — поздравява тя и се отправя към мен със самоувереността на богаташка. С тога е и изглежда весела. Със сигурност е виждала Ана.

— Здравей, Катрин. Как си?

— Учудваш ли се, че ме виждаш тук? — пита тя, без да обръща внимание на поздрава ми. Май се обиди. — Аз ще произнеса прощалната реч. Елиът не ти ли е казал?

— Не. — Двамата с него не си дишаме във вратовете, за бога. — Честито — добавям любезно.

— Благодаря — отвръща рязко тя.

— Ана тук ли е?

— Скоро ще пристигне. Ще дойде с баща си.

— Виждала ли си я тази сутрин?

— Да. Защо?

— Питам, защото снощи си тръгна с таратайката, която нарича автомобил.

— Уанда. Нарича я Уанда. Сериозно. — И ме поглежда въпросително.

— Радвам се.

Ректорът идва при нас, усмихва се любезно и ме води да се запозная с останалите преподаватели.

Облекчен съм, че Ана е жива и здрава, но се вкисвам, че не е отговорила на нито едно от съобщенията ми.

Това не е добър знак.

Не се налага да се тормозя дълго заради този незадоволителен развой на събитията — човек от факултета обявява, че е време да започнем, и ни повежда към коридора.

В момент на слабост пробвам за пореден път телефона на Ана. Отново се включва гласова поща, а Кавана ме прекъсва:

— Нямам търпение да чуя речта ти.

Аулата е наистина огромна — и е препълнена. Присъстващите стават като един и аплодират, докато се настаняваме на сцената. Ръкопляскането става по-силно, след това постепенно утихва и се чува нетърпеливо жужене, докато сядат.

Щом ректорът започва речта си, успявам да огледам залата. Предните редове са пълни със студенти с еднакви тоги. Тя къде е? Методично оглеждам всеки ред.

„Ето те и теб!“

Откривам я свита на втория ред. Жива е. Чувствам се като глупак, задето съм пропилял толкова тревоги и енергия за местоположението ѝ и снощи, и тази сутрин. Ясните ѝ сини очи са ококорени, когато срещат моите, и тя се намества на седалката, а по бузите ѝ плъзва руменина.

„Намерих те. Така и не отговори на есемесите и имейлите ми“.