i ea1403da12425be3

- Две години са много, – помислих си за момент каква бях аз на шестнадесет. Какво

беше станало през тези две години? Бях избягала с Лиса, гледала как мои приятели

умират, бях обиколила света, бях се влюбила... – Можеш да изживееш живота си за две

години. И ако искате да продължим да бъдем на предните линии – което става

обикновено по ваше желание след като се дипломираме, – тогава ни дължите тези две

години!

Този път се обръщах и назад към публиката. Реакциите бяха смесени. Някои напълно ме

подкрепяха, кимайки с глави. Други сякаш мислеха, че нищо на света не би променило

решенията им. Трети дори не ме поглеждаха в очите. Бях ли ги убедила? Дали просто

бяха нерешителни? Засрамени от собствения си егоизъм? Можеха да бъдат от голяма

полза.

- Повярвайте ми, всички ще се радваме да видим как хората ви се наслаждават на

младините си, – започна да говори Нейтън Ивашков. – Но точно сега, това не е

вариантът, който имаме. Стригоите се доближават. Губим все повече морои и пазители

всеки ден. Ако имаме повече хора, те ще помогнат да ги спрем. Това ще защити и двете

раси.

- Ще убие нашата много по-бързо! - казах. Осъзнах, че може да загубя самообладание и

да започна да викам, затова, преди това да се е случило, си поех дълбоко въздух. - Те

няма да бъдат готови. Няма да са се упражнявали толкова, колкото е нужно.

Татяна се намеси.

- И все пак, от твоето собствено признание, ти си била подготвена още от ранна възраст.

Убила си повече стригои преди да навършиш 18 години, отколкото са убили някои

пазители през целия си живот.

Погледнах я с присвити очи.

- Аз, - казах студено - имах отличен инструктор. Онзи, който в момента сте заключили.

Ако искате да говорим за умения, отишли на вятъра, тогава вижте в собствения си

затвор.

Разнесе се лек шепот в публиката и лицето на Татяна, изразяващо “приятелки сме”,

сякаш се вкамени.

- Това не е въпросът, който ще обсъждаме днес. Става дума за увеличаването на нашата

защита. Вярвам, че дори споменавахте преди, че в редиците на пазителите липсват хора.

– собствените ми думи, натякнати ми от снощи. - Трябва да бъдат запълнени. Ти и

много от твоите другари сте доказали, че сте в състояние да ни защитите.

- Ние сме изключения! - Беше егоистично, но това беше истината. - Не всички новаци

са достигнали това ниво.

Опасният блясък се появи в очите й, а гласът й стана отново копринено гладък.

- Е, тогава може би имаме нужда от повече добри тренировки. Може би трябва да

изпратим теб в “Св. Владимир” или някоя друга академия, така че да подобриш

училищното образование на младите си колеги. Разбирам, че предстоящото ти

назначение ще е постоянна канцеларска работа в Двореца. Ако искаш да помогнеш да

направим този нов указ успешен, можем да променим назначението и вместо това да те

направим инструктор. Това ще ускори завръщането ти като пазител.

Усмихнах й се заплашително.

- Недейте, - предупредих - опитайте се да ме заплашите, подкупите или изнудите.

Някога. Няма да харесате последиците.

Това може би беше прекалено. Хората в публиката изглеждаха стреснати. Някои от

израженията им изглеждаха отвратени, все едно не можеха да очакват нещо добро от

мен. Разпознах някои от мороите. Те бяха тези, които бях чула да говорят за връзката ми

с Ейдриън и че кралицата го мразела. Подозирах, че и хората от вчерашната церемония

са тук. Те бяха видяли как Татяна ме изведе и без съмнение си мислеха, че избликът ми

и неуважението днес са един вид отмъщение.

Мороите не бяха единствените, които реагираха. Независимо от това дали споделяха

мнението ми, няколко пазители пристъпиха напред. Бях застанала мирно на мястото си

и това, заедно с липсата на страх от страна на Татяна, ги накара да останат на място.

- Вече ни омръзва този разговор, - каза Татяна, като превключи на кралското ние. -

Можеш да говориш повече и по по-подходящ начин, когато следващия път се видим и

те оставя да коментираш. Засега, независимо дали ти харесва или не, това решение е

взето. Такъв е законът.

Тя те пуска. Гласът на Лиса отново прозвуча в главата ми. Оттегли се преди да

направиш нещо, което ще ти навлече наистина голяма беда. Ще спориш по-късно.

Беше наистина иронично, защото бях на ръба на избухването и освобождаването на

яростта ми. Думите на Лиса ме спряха, но не заради значението си. Беше самата Лиса.

Когато Ейдриън и аз обсъждахме станалото по-рано, бях забелязала нещо грешно в

логиката.

- Не е бил справедлив вот - обявих. - Това не е законно.

- Сега адвокат ли сте, госпожице Хатауей?, - кралицата беше развеселена и изпускането

на титлата ми “пазител” беше безспорно липса на уважение. - Ако имате предвид вота

на монарха, който има повече сила в сравнение с другите от Съвета, тогава можем да ви

уверим, че това е право на мороите през вековете във всяка ситуация, - Тя погледна

другите членове на съвета, никой от които не протестира. Дори и тези, които гласуваха

против нея, не можеха да намерят грешното в преценката й.

- Да, но не целият Съвет е гласувал - казах. - Имате празно място в Съвета през