i ea1403da12425be3

последните няколко години, но вече не. Обърнах се и посочих мястото, където стояха

приятелите ми. - Василиса Драгомир вече е на осемнайсет и може да запълни мястото

за семейството си. В целия този хаус рожденният й ден беше пренебрегнат, дори и от

мен.

Всички в залата погледнаха към нея - нещо, което тя не хареса. Въпреки това Лиса беше

свикнала да е център на внимание. Тя знаеше какво се очаква от кралските особи, как

да изглежда и да се грижи за себе си. Така че вместо да се свие, тя седна по-изправена и

се загледа напред с хладен, кралски поглед, който показваше, че може да отиде до

масата и да поиска рожденото си право. Дали заради прекрасното й поведение или може

би заради харизмата й от Духа, беше почти невъзможно да извърнеш поглед от нея.

Красотата й имаше собствено сияние и из стаята много от хората изпитваха

благоговението, което и аз към голяма част от Двореца. Промяната на Дмитрий все още

беше загадка, но тези, които вярваха в нея, наистина я смятаха за нещо като светица. Тя

ставаше все по-важна в очите на много хора, и заради фамилията си, и заради

мистериозните си сили – а сега и заради разкритата способност да бъдат връщани

стригои.

Самодоволно погледнах към Татяна.

- Осемнадесет не е ли законната възраст за гласуване? - Шах и мат, кучко.

- Да, - каза тя весело. - Ако Драгомир имат кворум.

Не бих казала, че зашеметяващата ми победа се разклати съвсем, но със сигурност

загуби малко от блясъка си.

- Нямат какво?

- Кворум. По закон, за да има една фамилия на мороите право на глас в Съвета, трябва

да е семейство. Тя не го прави цяло. Тя е само една.

Погледнах я невярващо.

– Какво, казвате, че тя трябва да има дете, за да гласува?

Татяна направи гримаса.

- Не веднага, разбира се. Някой ден със сигурност. Едно семейство, за да има глас, трябва да има най-малко двама члена, един от които да има осемнадесет. Това е закона

на мороите - отново закон, който е бил в книгите през вековете.

Няколко души излеждаха объркани и изненадани. Това определено не беше законът, с

който бяха запознати. Разбира се, тази ситуация не се е била състояла в доскорошната

история, ако изобщо някога се е случвала.

- Това е истина, - заяви неохотно Ариана Сзелски. - Чела съм го.

Добре, зашеметяващата ми победа беше разгромена. Фамилията Сзелски беше от онези, на които вярвах и Ариана, по-голямата сестра на онзи, когото защитаваше майка ми.

Ариана беше доста пристрастен към книгите човек и тъй като бе гласувала против

промяната на възрастта на пазителите, изглеждаше малко вероятно да покаже

доказателство като това, ако не беше вярно.

Без повече оръжия, прибягнах до старите трикове.

- Това, - казах на Татяна - е най-шибаният закон, който съм чувала.

Така беше. Публиката избухна в шокирано бърборене и Татяна се отказа от каквито и да

било приятелски отношения, на които се стараеше. Съвсем точно показа на говорителя

как се дават заповеди.

- Изгонете я! - изкрещя Татяна. Дори и с бързо развиващия се шум, гласът й прозвуча

ясно в стаята. - Няма да толерираме такова вулгарно държание!

За секунда около мен имаше пазители. Честно казано, след като знаех колко пъти съм

била влачена от такива места в последно време, в това имаше нещо приятно и познато.

Не се борих с пазителите, докато ме водеха към вратата, но и не им позволих да ме

изкарат преди да кажа няколко последни думи.

- Можеш да промениш закона за кворума, ако искаш, лицемерна кучко! - Извиках в

отговор. - Извърташ закона, защото си егоистична и уплашена! Правиш най-голямата

грешка в живота си. Ще съжаляваш за това! Почакай и ще видиш - ще ти се иска да не

си го правила!

Не знам дали някой бе чул тирадата ми, защото дотогава залата отново беше в хаус, както беше, когато влязох. Пазителите - трима от тях - не ме пуснаха преди да излезем.

След като ме пуснаха, постояхме неловко за момент.

- Какво сега? - попитах. Опитах се да премахна гнева от гласа си. Все още бях бясна и

ядосана, но това не беше по вина на момчетата. - Ще ме закопчаете ли? – видях това

като възможност да бъда при Дмитрий, че дори ми се стори като награда.

- Казаха само да те изкараме, - заяви един от пазителите. - Никой не каза какво да те

правим след това.

Друг пазител, стар и с прошарена коса, но все още гледащ свирепо, ме погледна

иронично.

- Бих отпрашил докато мога, ако бях на твое място, преди наистина да имат

възможността да те накажат.

- Не че няма да те намерят, ако не поискат, - добави първият пазител.

С това тримата влязоха обратно, оставайки ме объркана и разстроена. Тялото ми още

беше готово за борба и бях изпълнена с чувството на раздразнение, което винаги се

появяваше, когато попаднех в ситуация, в която не мога да направя нищо. Всичкото това

викане за нищо. Не бях постигнала нищо.

- Роуз?

Отърсих се от избиващите ми емоции и погледнах към сградата. По-старият пазител не

беше влязъл и все още стоеше на прага. Лицето му беше стоическо, но мисля, че видях

окото му да проблясва.

- Ако има някакво значение... – рече ми той, - мисля, че беше страхотна вътре.

Не ми се усмихваше много, но устните ми се предадоха.

- Благодаря - казах.

Добре, може би бях постигнала едно нещо.