i ea1403da12425be3

- Не. Кафяви са.

- Какво друго знаеш за стригоите? – попитах.

- Имат остри кучешки зъби като нас, - отвърна момченцето.

- Имаш ли такива? – попитах Дмитрий с мелодичен глас. Имах чувството, че това беше

вече проверено, но всичко изглеждаше по различен начин, зададено от погледа на дете.

Дмитрий се усмихна – широка и прекрасна усмивка, която ме изненада. Този тип

усмивки бяха рядкост за него. Дори и да беше щастлив или весел, обикновено се

усмихваше съвсем леко и половинчато. Това беше истинска усмивка, показваща

всичките му зъби, които бяха точно като на всеки друг човек или дампир. Никакви

остри резци.

Момченцето изглеждаше впечатлено.

- Добре, Джонатан, - рече майка му загрижено. – Зададе си въпросите. Сега да вървим.

- Стригоите са супер силни, - продължи Джонатан, който вероятно беше амбициран за

кариера на адвокат. – Нищо не може да ги нарани, - не се втурнах да го поправям от

страх да не би да поиска да види промушен през сърцето на Дмитрий кол. Всъщност

беше някак невероятно, че Рийс вече не беше задавал този въпрос. Джонатан гледаше

Дмитрий с проницателност. – Ти супер силен ли си? Може ли да те наранят?

- Разбира се, че да – отвърна Дмитрий. – Силен съм, но много неща могат да ме наранят.

И тогава, типичната Роуз Хатауей каза нещо, което наистина не трябваше, на момчето.

- Трябва да идеш да го фрасне и ще разбереш.

Майката на Джонатан отново изпищя, но хлапето беше малко проклето дяволче, което

се изплъзна от протегнатите й ръце. То изтича до Дмитрий преди някой да успее да го

спре – е, аз, разбира се, можех да го направя – и удари малкото си юмруче в коляното на

Дмитрий.

Тогава, със същите рефлекси, с които успяваше да избегне атаките на враговете си, Дмитрий моментално се изви в падане назад, сякаш Джонатан го беше преобърнал с

удара си. Като хвана коляното си с ръце, Дмитрий простена сякаш го болеше ужасно

много.

Няколко души се засмяха и през това време един от пазителите беше хванал Джонатан и

го заведе при майка му, която беше на ръба на истерията. Докато го отнасяха, Джонатан

погледна през рамо към Дмитрий.

- Не ми се струва много силен. Не мисля, че е стригой.

Това предизвика още смях и третият разпитващ морой, който досега мълчеше, изсумтя

и стана от мястото си.

- Видях всичко, което ми беше нужно. Не е стригой, но не мисля, че трябва да се

разхожда наоколо без охрана. Настанете го някъде и запазете охраната му, докато не се

вземат по-нататъшни решения.

Рийс се изправи веднага.

- Но…

Другият мъж го прекъсна.

- Не хабете повече време. Горещо е и искам да си легна. Не казвам, че разбирам какво е

станало, но това е най-малкият ни проблем сега, особено след като половината от

членовете на Съвета искат да удушат другата половина заради закона за възрастта.

Както и да е, това, което видяхме днес, е хубаво нещо… чудно дори. Може да се отрази

на начина, по който сме живели. Ще докладвам на Нейно Величество.

И просто така групата започна да се разделя, но по нечии изражения се виждаше

учудване. И те започваха да осъзнават, че ако това, което бе станало с Дмитрий, е

истина, тогава всичко, което досега сме знаели за стригоите, е напът да се промени.

Пазителите останаха с Дмитрий, разбира се, когато той и Лиса се изправиха. Веднага

тръгнах към тях в желанието си да се порадваме на победата. Когато се беше

“преобърнал” от лекото ударче на Джонатан, Дмитрий ми се беше усмихнал леко и

сърцето ми бе спряло да бие. Тогава узнах, че бях права. Той наистина още имаше

чувства към мен. Но сега, за части от секундата, онази връзка изчезна. Като ме видя, че

ги приближавам, Дмитрий сякаш отново стана студен и нащрек.

Роуз, каза Лиса чрез връзката. Върви си. Остави го на мира.

- Друг път, - казах, като едновременно й отговарях на глас и се обръщах към него. –

Току-що подпомогнах нещата.

- Справяхме се добре и без теб, - рече Дмитрий твърдо.

- О, така ли? – не можех да повярвам на това, което чувах. – Изглеждаше доста

благодарен преди няколко минути, когато подхвърлих идеята за помагането на

пазителите срещу стригоите.

Дмитрий се обърна към Лиса. Гласът му беше тих, но стигаше и до мен.

- Не искам да я виждам.

- Трябва! – възкликнах. Няколко от тръгващите си се спряха, за да видят за какво се

палех. – Не можеш да ме пренебрегваш.

- Накарай я да си тръгне, - изръмжа Дмитрий.

- Няма…

РОУЗ!

Лиса изкрещя в главата ми, което ме накара да млъкна. Пронизващите й нефритени очи

ме накараха да сведа поглед.

Искаш ли да му помогнеш или не? Като стоиш тук и му викаш само ще го разстроиш

още повече! Това ли искаш? Искаш ли хората да видят това? Да го видят ядосан и

крещящ, само за да не се чувстваш невидима? Трябва да го виждат спокоен. Трябва да

го виждат… нормален. Вярно е, наистина помогна току-що. Но ако не си тръгнеш