i ea1403da12425be3

използва, кара те да мислиш, че е такава, каквато не е. Направи го и с мен и се хванах.

Всичко е просто една игра.

- Не го вярвам, - каза той с каменно изражение. – Като кралица тя е била поставяна във

всякакви трудни ситуации. Трябва да има още нещо – тя ще промени закона, сигурен

съм.

- Като кралица, - рекох, имитирайки го – тя трябва да има способността да...

Думите ми заглъхнаха, когато един глас заговори в главата ми. Лиса.

Роуз, ще искаш да видиш това. Но трябва да обещаеш да не правиш бели.

Лиса ми изпрати насоки за мястото, заедно с усещането за спешност.

Твърдият поглед на Амброуз веднага се превърна в загрижен.

- Добре ли си?

- Аз... да. Лиса има нужда от мен, - въздъхнах. – Виж, не искам да се караме, става ли?

Очевидно и двамата гледаме различно на това... но мисля, че и двамата сме съгласни по

главния въпрос.

- Че децата не бива да бъдат изпращани да умрат? Да, тук постигаме съгласие, -

усмихнахме се леко един на друг и гневът между нас изчезна. – Ще говоря с нея, Роуз.

Ще разбера истинската история и ще ти кажа, става ли?

- Добре, - трудно можех да повярвам, че някой наистина може да има такива чувства

към Татяна, но отново реших, че между тях може би имаше нещо повече, отколкото

мислех. – Благодаря. Радвам се, че се видяхме.

- Аз също. Сега върви – върви при Лиса.

Нямах нужда от повече подтиквания. Заедно с чувството на спешност, Лиса ми беше

изпратила още едно съобщение чрез връзката ни, което ме накара да полетя: Става

дума за Дмитрий.

Глава 23

Нямах нужда от връзката, за да открия Лиса. Тълпата ме насочи към мястото, където се

намираше тя – и Дмитрий.

Първо помислих, че има някакъв вид средновековно събиране. После осъзнах, че хората

просто стояха и наблюдаваха нещо. Минах покрай тях, като се блъсках във всеки, без да

обръщам внимание на подлите погледи, които ми хвърляха, докато не стигнах до

предната редица от зрители. И това, което заварих там, ме накара да спра.

Лиса и Дмитрий седяха един до друг на една пейка, докто други трима морои и – уух! –

Ханс седяха срещу тях. Около тях стояха разпръснати пазителите, очевидно напрегнати

и готови да скочат веднага, ако нещата тръгнеха зле. Преди дори да чуя и думичка, знаех точно какво става. Това беше разпит, разследване, за да се реши какво точно беше

Дмитрий.

Предвид повечето обстоятелства, това би било странно място за едно такова официално

разследване. Беше, съвсем иронично, един от дворовете, по които бяхме работили с

Еди, онзи, на който беше в сянката от статуята на младата кралица. Църквата на

Двореца се издигаше наблизо. Затревената площ не беше съвсем свещена земя, но беше

достатъчно близо до църквата, че хората да могат да изтичат до нея при спешност.

Разпятията не можеха да наранят стригоите, но те не можеха да влизат в църкви,

джамии или каквито и да било свещени сгради. До църквата и под сутрешното слънце

вероятно беше най-безопасното място и време, които можеха да бъдат осигурени за

разпита на Дмитрий.

Разпознах един от разпитващите морои – Рийс Тарус. Беше роднина на Ейдриън по

майчина линия, но също беше съгласен със закона за възрастта. Затова веднага започнах

да не го харесвам, особено след като използваше такъв надменен тон с Дмитрий.

- Слънцето ослепително ли ти е? – попита Рийс. Държеше папка пред себе си и

изглежда си водеше нещо като бележки.

- Не, - отвърна Дмитрий с равен и напълно контролиран глас. Вниманието му беше

изцяло върху разпитващите. Нямаше си представа, че бях там и може да се каже, че така

ми харесваше. Исках просто да го гледам за момент и да се възхищавам на лицето му.

- Ами ако гледаш продължително в него?

Дмитрий се поколеба и не съм сигурна дали някой друг освен мен видя внезапния

блясък в очите му – или знаеше какво означава. Въпросът беше глупав и мисля, че

Дмитрий – може би, просто може би – искаше да се изсмее. Със способните си умения

той успя да овладее изражението си.

- На всеки би му се сторило ослепително, ако гледа достатъчно дълго към слънцето, -

отговори той. – И за мен ще е абсолютно същото, както е и за останалите тук.

На Рийс изглежда отговорът не му се хареса, но в логиката нямаше нищо грешно. Той

стисна гневно устни и премина към следващия си въпрос.

- Изгаря ли кожата ти?

- Сега не.

Лиса хвърли поглед към тълпата и ме забеляза. Не можеше да ме усети чрез връзката ни

както аз можех, но понякога изглежда получаваше някакво странно усещане, когато бях

наблизо. Мисля, че усеща аурата ми, ако съм достатъчно близо, тъй като всички

владеещи Духа твърдяха, че светлината около целунати от сянката е доста лесно

различима. Тя ми се усмихна леко преди да се извърне отново към разпитващите.

Дмитрий, все така бдителен, забеляза лекото й движение. Той се огледа, за да види

какво я беше разсеяло, видя ме и се поколеба леко при следващия въпрос на Рийс, който

беше: Забелязвал ли си дали очите ти понякога стават червени?

- Аз... – Дмитрий ме гледаше в продължение на няколко секунди и после обърна главата