i ea1403da12425be3

когато кръвта потече по ръката му. Мога да се закълна, в очите му се виждаше

гордостта, че може да издържи това.

Когато стана очевидно, че той няма да се развилнее, Лиса се протегна към него. Усетих

намеренията й – искаше да го излекува.

- Почакай – рече Ханс. – Един стригой би се възстановил след минута.

Трябваше да призная на Ханс. Вкарваше два теста в един. Дмитрий го погледна

благодарствено и Ханс кимна леко в знак на разбиране. Ханс вярваше, осъзнах аз.

Каквито и грешки да беше направил, Ханс наистина мислеше, че Дмитрий отново е

дампир. Щях да го обичам вечно заради това, независимо колко картони ми възложеше

да подреждам.

И така, всички стояхме там и гледахме как бедният Дмитрий кърви. Беше някак гадно, наистина, но тестът даваше резултат. Беше очевидно за всички, че раната не

заздравяваше. Лиса най-накрая бе оставена да го излекува и това причини още по-силна

реакция сред тълпата. Учудени мърморения се разнесоха около мен и онези омаяни,

боготворящи изражения се появиха на лицата на хората.

Рийс огледа хората.

- Някой има ли да добави въпрос към нашите?

Никой не проговори. Всички бяха замлъкнали заради гледката пред тях.

Е, някой трябваше да каже нещо. Буквално.

- Аз имам, - казах, като тръгнах към тях.

Не, Роуз, замоли ме Лиса.

Дмитрий също изглеждаше така недоволен. Всъщност, така изглеждаха всички, седящи

до него. Когато погледът на Рийс попадна върху мен, усетих, че сякаш отново ме

виждаше в залата на Съвета, как наричах Татяна лицемерна кучка. Сложих ръце на

кръста си, като въобще не ме интересуваше какво мислеха. Това беше шансът ми да

накарам Дмитрий да ме разбере.

- Когато беше стригой, - започнах, като уточних, че вярвам това за нещо от миналото –

имаше доста добри връзки. Знаеше къде се намират доста стригои в Русия и САЩ,

нали?

Дмитрий ме погледна внимателно, като се опитваше да разбере накъде биех.

- Да.

- Още ли знаеш?

Лиса се намръщи. Мислеше, че щях несъзнателно да докажа, че Дмитрий все още

поддържа контакти с други стригои.

- Да, - рече той. – Освен ако някои от тях не са се преместили, - отговорът беше по-бърз

този път. Не бях сигурна дали беше разбрал целта ми или просто се доверяваше, че

логиката ми ще доведе до нещо добро.

- Би ли казал тази информация на пазителите? – попитах. – Би ли ни издал всички

скривалиша на стригои, за да можем да се борим срещу тях?

Това предизвика реакция. Насоченото издирване на стригои беше нещо, което често

предизвикваше спорове сега, мненията и на двете страни бяха доста силни. Чувах как

именно тези мнения се повтаряха зад мен в тълпата, някои хора казваха, че това е

самоубийство, докато други признаваха, че може да имаме важно оръжие.

Очите на Дмитрий светнаха. Не беше онзи обожателен поглед, с който гледаше Лиса, но

не ми пукаше. Беше подобен на онези погледи в онези моменти, когато се разбирахме

толкова идеално, когато дори нямаше нужда да говорим, за да знаем какво мисли

другият. Връзката между нас сякаш се възроди, както и отношението и благодарността

му.

- Да, - отвърна той със силен и ясен глас. – Мога да ви кажа всичко, което знам за

плановете и местонахожденията на стригоите. Бих се изправил срещу тях заедно с вас

или бих останал назад – каквото пожелаете.

Ханс се наклони напред с любопитно изражение.

- Това може да бъде безценно, - давах още точки на Ханс. И той искаше да ударим

стригоите преди те да дойдат да нападнат нас.

Рийс почервеня – или може би просто жегата му се отразяваше. В старанието си да

видят дали Дмитрий ще изгори на светлината мороите се излагаха на неудобни за тях

условия.

- Чакайте малко, - възкликна Рийс при надигналия се шум. – Това никога не е било

тактика, която сме одобрявали. Освен това той винаги може да излъже...

Протестите му бяха заглушени от женски писък. Малко момче морой, на не повече от

шест години, изведнъж бе излязло от тълпата и се бе затичало към нас. Именно майка

му беше изпищяла. Бях направила опит да го спра, като хванах ръката му. Не се

страхувах, че Дмитрий може да го нарани, а че майка му може да получи сърдечен удар.

Тя излезе напред, по лицето й се изписа благодарност.

- Аз имам въпроси, - каза тихо момченцето, очевидно в опит да бъде смело.

Майка му се протегна към него, но вдигнах ръка.

- Почакайте малко, - и му се усмихнах. – Какво искаш да попиташ? Давай, - зад него

страх се разля по лицето на майка му и тя хвърли притеснен поглед към Дмитрий. –

Няма да позволя да му се случи нещо, - прошепнах, макар че тя нямаше как да знае

дали щях да го направя. Тя остана на мястото си въпреки това.

Рийс завъртя очи.

- Това е абсу...

- Ако си стригой - прекъсна момченцето със силен глас, - тогава защо нямаш рога?

Приятелят ми Джефри казва, че стригоите имат рога.

Очите на Дмитрий се спряха за момент не на момчето, а върху мен. И отново между нас

проблясна онази искра на разбиране. И после, с изопнато и сериозно лице, Дмитрий се

обърна към момченцето и отвърна:

- Стригоите нямат рога. И дори и да имаха, нямаше да има значение, защото не съм

стригой.

- Стригоите имат червени очи, - обясних аз. – Червени ли ти изглеждат неговите?

Момченцето се наклони напред.