i ea1403da12425be3

- Ще търсиш нещо. Може да е физическо пътуване, комбинирано с духовно, - рече тя, което ми прозвуча като абсолютно застраховане от нейна страна. – Тази последната... –

веждите й се сключиха срещу петата карта. – Тази е скрита от мен.

Хвърлих й поглед.

- Паж чаши. Изглежда ми съвсем очевидно. Това е паж с, ъм, чаши.

- Обикновено виждам съвсем ясно... Картите ми говорят как са свързани. Тази обаче не

е ясна.

- Единственото, което не е ясно, е дали пажът е момиче или момче, - човекът на картата

изглеждаше млад, но имаше коса и мъжко-женско лице, което правеше определянето на

пола невъзможно. Синият клин и туниката също не помагаха, въпреки че слънчевото

поле на фона изглеждаше обещаващо.

- И двете са възможни, - каза Ронда. – Това е най-ниската по ранг от картите, които

всъщност представляват хората в различните длъжности: крал, кралица, рицар и паж.

Който и да е пажът, това е някой, който заслужава доверие и е умен. Оптимистичен.

Може да означава, че е човек, който ще дойде на пътуването с теб – или може би ще е

причината за пътуването ти.

Какъвто и оптимизъм или истина да имах относно картите, почти изчезна с това.

Особено след като каза, че може да означава стотина неща, не смятах, че е нещо

достоверно. Обикновено тя забелязваше скептичността ми, но вниманието й все още

беше върху картата, докато продължаваше да се мръщи.

- Но просто не мога да кажа... Има облак около него. Защо? Няма никакъв смисъл.

Нещо в объркването й ме накара да потреперя. Винаги си казвах, че това са измислици, но ако наистина си измисляше всичко... е, нямаше ли да е измислила нещо и за Паж

чаши? Не беше особено добра шарлатанка, ако последната карта я беше накарала така

да се чуди. Мисълта, че може би имаше някаква мистична сила, която й пречеше,

просмука циничното ми поведение.

С въздишка най-накрая тя вдигна очи.

- Съжалявам, това е всичко, което мога да ти кажа. Останалото помогна ли?

Погледнах картите набързо. Болка. Враг. Обвинения. Капан. Пътуване.

- Някои от тях ми казват неща, които вече зная. Останалите само ме оставят с повече

въпроси.

Тя се усмихна всезнаещо.

- Така е обикновено.

Благодарих й за гледането, като тайно се радвах, че не трябваше да плащам за това.

Амброуз ме изпрати навън и се опитах да се отърся от настроението, в което ме беше

оставило гледането на Ронда. Имах си достатъчно проблеми в живота и без някакви си

глупави карти да ме тревожат.

- Ще се оправиш ли? – попита той, когато най-накрая излязохме. Слънцето се

изкачваше все по-високо. В Кралския Дворец скоро щеше да е време за лягане, което

слагаше край на бурния ден. – Аз... нямаше да те доведа, ако знаех колко много ще те

разстои това.

- Не, не – казах. – Не е заради картите. Не точно. Има няколко други неща, които се

случват... за които вероятно знаеш.

Не исках да споменавам закона за възрастта, когато го видях в началото, но като дампир

той имаше правото да чуе какво беше станало. Лицето му беше съвсем неподвижно,

докато говорех, освен тъмните му кафяви очи, които се разширяваха все повече и

повече, докато разказвах историята.

- Има някаква грешка, - каза той накрая. – Не биха го направили. Не биха причинили

това на 16-годишни.

- Да, е, и аз мислех така, но очевидно са достатъчно сериозни относно това, щом ме

изхвърлиха, когато, ъм, възразих.

- Мога само да си представя “възражението” ти. Всичко, което това ще постигне, е да

накара повече дампири сред пазителите да се откажат... освен ако, разбира се,

младостта не ги прави по-лесни за манипулация.

- Малко чувствителна тема за теб, а? – попитах. Все пак и той беше пазител, който е

напуснал.

Той поклати глава.

- Оставането в това общество беше почти невъзможно за мен. Ако някое от тези деца

реши да напусне, няма да има властните приятели, които имах аз. Ще бъдат

бездомници. Това е всичко, което това нещо ще постигне. Или тези младоци ще бъдат

убити по-лесно, или ще се махнат от собствените си хора.

Зачудих се какви ли властни приятели е имал, но това едва ли беше времето да питам за

миналото му.

- Е, на тази кралска кучка изглежда не й пука.

Замисленият му, разсеян поглед изведнъж се изостри.

- Не я наричай така, - предупреди той с гневен пламък в очите. – Това не е по нейна

вина.

Уау. Изненада. Почти никога не бях виждала сексапилния, харизматичен Амброуз да се

държи по-различно от приятелски.

- Разбира се, че е нейна! Тя управлява мороите, забрави ли?

Той се намръщи още повече.

- Съветът също гласува. Не решава само тя.

- Да, но тя гласува ЗА този закон. Наклони везните в негова полза.

- Вероятно има причина. Не я познаваш, както аз я познавам. Тя не би поискала нещо

такова.

Понечих да го питам дали е полудял, но се спрях като си спомних за отношенията му с

кралицата. От тези слухове за романтична връзка ми се гадеше, но ако бяха истина, предполагах, че той можеше да се безпокои за нея съвсем правилно. Реших, че и

вероятно беше по-добре, че не я познавах, както той я познаваше. Следите от

ухапванията по врата му определено бяха знак за някакви интимни отношения.

- Каквото и да става между вас си е ваша работа, - казах му спокойно – но тя те