i f0e5b820dbf48648

дойде да те вземе. Съгласен ли си?

Джон подсвирна два пъти.

- Добре... Той е човек, но е добър приятел. Имам му доверие. -

Звънна входният звънец. - Това вероятно е той... Да. Така е. Виждам го на

монитора. Чуй ме, Джон... ако те е страх от сеансите при психотерапевта,

не е задължително да ги продължиш. Няма да позволя никой да те

принуждава насила.

Джон въздъхна и си помисли: „Благодаря ти. " Тор се засмя тихо.

- Да, аз също не умея да изразявам чувствата си... О, По дяволите,

Уелси, какво има?

Последва бърз разговор на древния език.

- Както и да е - каза след малко Тор в телефонната слушалка. -

Изпрати ми съобщение, когато сеансът приключи.

Джон подсвирна два пъти, затвори и постави чинията и вилицата в

съдомиялната машина.

Психотерапевт... Обучение... Нито едно от тези неща не бе нещо,

което очакваше с нетърпение, но предпочиташе който и да е психиатър

пред Леш. Посещението при лекаря поне няма ще да продължи повече от

187

шейсет минути. А му се налагаше да понася Леш в продължение на часове.

На път към вратата взе якето и тетрадката си. Отвори и едрият мъж,

който стоеше на входните стъпала, му се усмихна.

- Здравей, Джон. Аз съм Бъч О’Нийл. Твоето такси.

Охо! Бъч О’Нийл беше облечен като модел от висшата мода, това

първо. Под черното палто от кашмирен плат носеше скъп костюм на

райета, страхотна червена вратовръзка и снежно - бяла риза. Тъмната му

коса бе пригладена назад по онзи небрежен начин, който придава

допълнителен чар. А обувките му... Истински „Гучи". Изработени от черна

кожа, с червено - зелена лента и блестящи златни катарами.

Странно, не бе красив - поне не в традиционния смисъл. Носът му

очевидно бе чупен един или два пъти, лешниковите му очи бяха прекалено

проницателни и уморени, за да бъдат определени като красиви. Но беше

като зареден пистолет. У него се долавяха интелигентност и опасна сила,

които вдъхваха респект. Защото тази комбинация бе убийствена -

буквално.

- Джон? Готови ли сме?

Джон подсвирна и му подаде ръка. Стиснаха си ръцете и Бъч отново

се усмихна.

- Е, готов ли си да вървим?- запита повторно мъжът, този път по-

внимателно. Като че ли го бяха предупредили, че отива при Хавърс, за да

„разговаря с някого".

Господи... Всички ли щяха да научат?

Докато затваряше вратата, Джон си представяше как момчетата от

класа му разкриват тайната му и всички до един са отвратени от него.

Двамата отидоха до черния кадилак с тъмни прозорци и хромирани

джанти. Вътре в колата беше топло и миришеше на кожа и на скъпия

афтършейв на Бъч.

Потеглиха и ченгето включи стереоуредбата. Звуците на Мистикъл

изпълниха вътрешността на автомобила. Джон погледна навън към

пухкавите снежинки и прасковената светлина, която струеше от небето, и

наистина му се прииска да отиваше някъде другаде. Е, само не и на

училище, разбира се.

- И така, Джон - каза Бъч. - Няма да се преструвам. Знам защо

отиваш в клиниката и искам да ти кажа, че аз също съм ходил на

психиатър.

Джон го погледна изненадано и мъжът кимна.

- Да, когато бях в полицията. Бях детектив от отдел „Убийства" в

продължение на десет години, а докато си там, виждаш някои доста

отвратителни неща. Имаше един много сериозен психотерапевт с бабешки

очила и стенографски бележник, който ме придумваше да му разказвам

какво ли не. Мразех това.

Джон си пое дълбоко дъх. Странно, но му действаше успокояващо, че

на този мъж преживяването не му бе харесало повече, отколкото щеше да

се хареса на него.

- Но най-странното беше... - Бъч стигна до знак „Стоп" и даде мигач.

След секунда се вля отново в движението. - Най-странно него беше, че

188

помогна. Не докато седях срещу доктора, пред когото изливах чувствата

си. Наистина, през цялото време, докато седях на онзи стол, ме побиваха

тръпки и бях готов да скоча от него.

Но после... мислех върху онова, за което бяхме разговаряли и знаеш

ли, той беше прав за някои неща. Това ме отпусна, макар да смятах, че

съм добре. Значи, терапията ми беше помогнала.

Джон наклони глава на една страна.

- Какво разбрах за себе си? - прошепна Бъч. После дълго мълча. Едва

когато навлязоха в друг богаташки квартал, отговори на въпроса си: -

Нищо специално, синко. Нищо специално.