i f0e5b820dbf48648

Трябва да ми разрешиш да те вземам така, както се полага.

- Знаеш какъв е Хавърс. - Вратата се затвори плътно. - Ще иска да се

бракосъчетаем.

- Това е смешно.

- Ти нямаш ли същото отношение към сестра си?

Няма да коментирам.

Мариса постави длан на ръката му, докато чакаха кадилакът да излезе

от паркинга.

- Знам, че съм го казвала и преди, но наистина много съжалявам за

всичко, което се случи на Бела. Как е тя?

А той откъде можеше да знае, по дяволите?

- Предпочитам да не говоря за нея. Не се обиждай, но съм... Да, не

искам да говоря за това.

- Рив, не е необходимо да излезем точно тази вечер. Знам, че преживя

200

много, и наистина бях изненадана, когато пожела да ме видиш.

- Не ставай смешна. Радвам се, че ми се обади. - Стисна ръката й.

Костите й бяха толкова деликатни, та се наложи да си припомни, че

трябва да бъде много нежен с нея. Тя не беше това, с което бе свикнал.

Усети как тя става все по-нервна, докато се приближаваха към

центъра на града.

Всичко ще бъде наред. Наистина се радвам, че се обади.

- Аз всъщност съм доста объркана. Просто не знам какво трябва да

направя.

- Няма да бързаме.

- Била съм само с Рот.

- Знам. Затова и реших да те взема с колата. Реших, че ще бъдеш

прекалено нервна, за да се дематериализираш.

- Така е.

Когато спряха на един светофар той й се усмихна.

- Ще се грижа добре за теб.

Светлите й очи го изгледаха от главата до петите.

- Ти си добър мъж, Ривендж.

Той игнорира грешната й преценка и се концентрира върху

движението.

След двайсет минути излязоха от модерен асансьор и пристъпиха във

фоайето на мансардния му апартамент, който заема ще половината от най-

горния етаж на трийсететажна сграда и имаше изглед към река Хъдзън и

почти целия Колдуел. Тъй като прозорците бяха огромни, Ривендж никога

не идваше тук през деня. Мястото обаче беше съвършено през нощта.

Остави осветлението приглушено и изчака Мариса да се paзходи из

всички стаи и да огледа всичките красиви неща, което един вътрешен

дизайнер беше купил за него. Той не се интересуваше нито от тях, нито от

прекрасния изглед. Ценеше усамотението, което намираше тук, далеч от

семейството си. Нито Бела, нито майка му бяха идвали в това негово

жилище. Всъщност нито една от тях дори не знаеше за съществуването му.

Като че ли разбрала, че губи времето и на двама им, Мариса се

обърна с лице към него. На тази светлина красотата й бе просто

изумителна. Бе благодарен за допълнителната доза допамин, която бе

вкарал в кръвообращението си преди около час. При симпатите

веществото даваше обратен ефект на този, който имаше при хората и

вампирите. Засилваше определени невротрансмисии и възприятието,

грижеше се симпатът да не изпитва удоволствие, да не усеща... нищо.

Лишен от осезание, Рив контролираше по-добре импулсите си.

Което бе единствената причина Мариса да е в безопасност насаме с

него, като се имаше предвид какво ще правят двамата.

Рив съблече палтото си и отиде при нея. Облягаше се на бастуна си

повече от обикновено, защото не можеше да откъсне поглед от нея.

Подпря го на бедрата си и бавно развърза панделката, която събираше

пелерината при врата й. Тя сведе поглед към ръцете му, които трепереха,

докато смъкваха черната вълнена наметка от раменете й. Усмихна й се и я

остави върху облегалката на един от столовете. Роклята й беше като

201

онези, които носеше майка му, и точно такава, каквато настояваше сестра

му да облича по-често - от светлосин сатен, прилепващ перфектно по

тялото й. Беше с марката на Диор. Или поне трябваше да е.

- Ела тук, Мариса.

Заведе я до дивана и я дръпна да седне до него. На оскъдната

светлина, която струеше през прозореца, русата й коса беше като коприна

и той хвана няколко кичура между пръстите си. Гладът й бе толкова

силен, че го долавяше съвсем ясно.

- Чакала си много дълго, нали?

Тя кимна и погледна ръцете си, които бяха сплетени в скута й, бели

като слонова кост на фона на светлосиния сатен.

- Колко?

- Месеци - прошепна тя.

- Това означава, че ще имаш нужда от много кръв, нали? - Тя се

изчерви, а той настоя: - Нали, Мариса? Да - отговорът й беше тих като

въздишка. Очевидно се чувстваше неудобно заради силния си глад.

Рив се усмихна, но усмивката му беше жестока и противна. Беше