i f0e5b820dbf48648

зад хижата, беше завързан е ремъци за масата и приличаше на забодена е

карфица пеперуда. Беше го нападнал само за да облекчи безсилния си гняв

и разочарованието си. Не предполагаше, че ще научи нещо полезно.

-

Какво каза? - О. доближи ухо до устата на цивилния.

-

Тя се казва... Бела. Онази, която... беше отвлечена... Бела.

О. се изправи. Притокът на щастие беше толкова силен, че му се зави

свят.

-

Знаеш ли дали е жива?

- Мислех, че е мъртва. - Цивилният се закашля от слабост. - Толкова

дълго я нямаше.

- Къде живее семейството й? - Не последва отговор и О. направи

нещо, което му гарантираше, че вампирът ще проговори. След като викът

му заглъхна, О. повторно попита:- Къде е семейството й?

- Не знам. Аз... наистина не знам. Семейството й... Не знам... Не

знам...

Цивилният бе достигнал фазата на празните приказки, които се

изливаха от устата при разпит, и не можеше да му бъде полезен в това

състояние.

О. го зашлеви силно, за да го принуди да млъкне.

-

Дай ми адреса им. Искам го.

Не последва отговор и той приложи ново средство за въздействие.

Вампирът изпъшка от болка, после изрече като скоропоговорка:

-

Номер двайсет и седем на „Формън лейн".

Сърцето на О. заби бързо, но той се наведе над вампира, без да

издаде чувствата си.

-

Ще отида там незабавно. И ще те освободя, ако си ми казал

истината. Ако не си, ще те убия бавно веднага щом се върна. Кажи ми

сега, искаш ли да промениш нещо в сведенията си?

Цивилният извърна поглед. После отново го фокусира в лицето.

-

Хей? Чуваш ли ме? - попита О.

За да го накара да побърза с отговора, приложи натиск в една особено

чувствителна зона. Вампирът излая като куче.

197

-

Кажи ми - каза О. тихо. - И ще те пусна да си отидеш. Ще се

сложи край на това.

Лицето на цивилния се сгърчи, а устните му оголиха стиснатите му

зъби. По насинената му буза се търкулна сълза. Макар да се изкушаваше

отново да го доведе до агония, за да го накара да говори, О. реши да не се

намесва в борбата между съвестта му и инстинкта за оцеляване.

- Двайсет и седми номер на „Тори".

- Авеню, нали така?

- Да.

О. избърса сълзата. След това направи широк разрез в гърлото на

вампира.

- Какъв лъжец! - каза, докато кръвта на жертвата му изтичаше.

Без да се бави, грабна сакото си, което беше пълно с оръжия и тръгна.

Беше сигурен, че адресът е фалшив. Това беше проблем при изтезанията.

Не можеше да се има доверие на информацията, изтръгната с мъчения.

Щеше да провери номер двайсет и седми и на двете улици въпреки че

очевидно беше излъган.

Чиста загуба на време.

32

Бъч поклащаше остатъка от кафето си на дъното на чашката и си

мислеше, че течността има цвят на скоч. Глътна и изстиналата вече утайка

и му се прииска да беше не кафе, а превъзходно малцово уиски.

Погледна часовника си. Оставаха още шест минути до седем часа.

Господи, надяваше се сеансът да продължи само час. Ако всичко минеше

добре, можеше да остави Джон в дома на Тор и Уелси и да седи на дивана

си с чаша алкохол още преди да е започнато излъчването на поредния

епизод на „От местопрестъплението".

Трепна. Нищо чудно, че Мариса не искаше да го види. Не беше добра

партия. Алкохолик, живеещ в чужд свят. Да. Хайде да тръгнем към олтара.

Като си представи как седи у дома си, се сети за предупреждението

на Ви да стои далеч от имението. Но от друга страна, не бе добра идея да

виси сам в някой бар или да се шляе по улиците в сегашното си

настроение. Беше мрачен и неприветлив като времето.

След няколко минути се чуха гласове откъм коридора. Иззад ъгъла се

показа Джон, придружен от възрастна жена. Бедното дете изглеждаше

така, сякаш го бяха принудили да се промъква през тесен обръч. Косата

му бе разбъркана, сякаш бе прокарват многократно ръце през нея, а

погледът му беше прикован в пода. Притискаше бележника до гърдите си,

като че ли беше бронирана жилетка.

- Ще определим дата за следващия сеанс - каза тихо жената, - след

като си помислиш.

Джон не отговори и Бъч забрави за недоволството и самосъжалението

си. Момчето още не се беше съвзело след преживяното в кабинета на

лекаря и имаше нужда от някого. Прегърна го колебливо. Джон се облегна

на него и в гърдите на Бъч забуш ува инстинктът да го предпази от

198

всякакво зло. Пет пари не даваше, че психотерапевтът приличаше на Мери