Яростта

Козината на Снежна топка настръхна, а опашката й щръкна нагоре. Животното наостри уши и от устата му излезе тихо съскане. Очите й бяха втренчени в лицето на Маргарет както тези на Челси върху Дъг Карсън.

— Не! — Елена се озърна отчаяно за нещо, което да хвърли по прозореца, нещо, което да вдигне шум. Не можеше да приближи повече, върховете на клоните на дървото нямаше да издържат тежестта й. — Маргарет, събуди се!

Но снегът, който обгръщаше всичко наоколо като с меко бяло одеяло, сякаш заглуши думите й. Нисък зловещ звук заклокочи в гърлото на Снежна топка, докато стрелна с поглед прозореца, а после се извърна към лицето на Маргарет.

— Маргарет, събуди се! — изкрещя Елена. В следващия миг тъкмо когато котето замахна с извитата си лапа, тя се хвърли към прозореца.

По-късно не можеше да си обясни как е успяла да се задържи. Нямаше къде да подпре коляно на перваза на прозореца, но ноктите й се забиха в мекото старо дърво, а пръстът на крака й се закрепи за една издадена тухла. Елена се удари с цялото си тяло върху стъклото и отново изкрещя.

— Махни се от нея! Събуди се, Маргарет!

Очите на детето се отвориха и то се изправи, като избута Снежна топка назад. Котето впи нокти в таблата на леглото, за да не падне. Елена отново извика:

— Маргарет, махни се от леглото. Отвори прозореца, бързо!

Лицето на четиригодишното сънено дете изразяваше изненада, но не и страх. То стана и олюлявайки се, приближи до прозореца, докато Елена скърцаше нетърпеливо със зъби.

— Точно така. Добро момиче… сега кажи „влез“. Бързо, кажи го!

— Влез — промълви Маргарет послушно, примигна и се отдръпна.

Котето се хвърли в мига, в който Елена падна в стаята. Тя се опита да го сграбчи, но животното беше прекалено бързо. След като се озова навън, то се плъзна пъргаво по клоните на клена, скочи в снега и изчезна.

Една малка ръчичка дръпна пуловера на Елена.

— Ти се върна! — възкликна зарадвано Маргарет и обгърна краката на сестра си. — Липсваше ми.

— О, Маргарет, и ти ми липсваше… — поде Елена, сетне замръзна. Откъм площадката на стълбите се разнесе гласът на леля Джудит.

— Маргарет, будна ли си? Какво става там?

Елена имаше само секунда, за да вземе решение.

— Не й казвай, че съм тук — прошепна и се отпусна на колене. — Това е тайна, разбираш ли? Кажи й, че си пуснала котето навън, но не и че аз съм тук. — Нямаше време за повече обяснения; Елена се шмугна под леглото и се замоли горещо.

Изпод покривката на леглото гледаше как краката на леля Джудит прекосяват стаята. Притисна лице към дъските на пода и затаи дъх.

— Маргарет! Какво правиш? Ела, хайде да те сложим пак в леглото — каза гласът на леля Джудит, после леглото хлътна леко под тежестта на детето и Елена чу шумоленето на завивките. — Ръцете ти са замръзнали. Защо, за Бога, прозорецът е отворен?

— Отворих го и Снежна топка излезе навън — отвърна Маргарет.

Елена изпусна дъха си.

— И сега по целия под има сняг. Не мога да повярвам. Не го отваряй повече, чу ли? — Чу се още малко шумолене, сетне краката се отдалечиха от леглото и след малко вратата се затвори.

Елена се измъкна навън.

— Добро момиче — прошепна, когато Маргарет се изправи. — Гордея се с теб. Утре ще кажеш на леля Джудит, че искаш да дадеш котето в приюта. Кажи й, че те плаши. Зная, че не искаш… — притисна бързо длан към устните на Маргарет, за да заглуши надигащия се вик, — но се налага. Казвам ти, че това коте ще те нарани, ако остане при теб. А ти не искаш да те боли, нали?

— Не — поклати глава Маргарет и сините й очи се напълниха със сълзи. — Но…

— И не искаш котето да причини болка на леля Джудит, нали? Кажи й, че не можеш да имаш коте, кученце или дори птичка — за известно време. Но не й казвай, че аз съм ти го казала, нека засега си остане нашата тайна. Само й кажи, че си изплашена заради това, което се е случило с кучетата в църквата. — По-добре е малкото момиченце известно време да има кошмари в съня си, помисли си мрачно Елена, отколкото в спалнята му да се разиграе кошмар наяве.

Долната устничка на Маргарет увисна тъжно.

— Добре.

— Съжалявам, скъпа. — Елена приседна на леглото и я прегърна. — Но се налага.

— Студена си — рече Маргарет и погледна към лицето на сестра си. — Ангел ли си?

— Ъъ… не съвсем. — Точно обратното, помисли си Елена с горчива ирония.

— Леля Джудит каза, че ще бъдеш с мама и татко. Видя ли ги?

— Аз… малко е трудно да ти обясня, Маргарет. Още не съм ги видяла и не съм ангел, но отсега нататък ще бъда твоят ангел пазител, става ли? Ще те наблюдавам дори и когато ти не можеш да ме видиш. Разбра ли?

— Добре. — Маргарет закърши пръстчета. — Това означава ли, че вече не можеш да живееш тук?

Елена огледа розово–бялата спалня. Погледът й се плъзна по плюшените животни върху полиците, върху малкото бюро в ъгъла, което някога беше нейно.

— Точно това означава — отвърна тя тихо.

— Когато те ми казаха, че сега ще бъдеш с мама и татко, аз им заявих, че и аз искам да отида.

Елена примигна няколко пъти, за да спре напиращите в очите й сълзи.