Идеалната съпруга

Вратата се отвори и един мъж на годините и ръста на графа излезе навън с гъвкавата походка на атлет. Облеклото му беше безупречно, русата му коса контрастираше със загорялата му кожа, цветът на която без съмнение се дължеше на много часове, прекарани в работа под палещите лъчи на слънцето. От каретата се протегна женска ръка, окичена с множество пръстени. Мъжът хвана ръката в своята, повдигна я до устните си, изви я умело и положи една целувка върху дланта й. Никълъс се ухили на това очевидно многократно повтаряно движение, което твърде вероятно имаше необходимия ефект. Обектът на вниманието му затвори вратата на каретата, обърна се и забеляза Никълъс. Мъжът сви рамене и намигна на графа, който му кимна учтиво в инстинктивния знак на одобрение между двама мъже, които споделяха нещо общо — преследването на насладата от женските ласки. Непознатият се отдалечи и Никълъс продължи да върви по пътя си, като не можа да се въздържи да не се усмихне.

Той свърши бързо работата си и се върна на пристанището. Беше още далеч от кораба, когато забеляза фигурата на Сабрина на палубата. Тя не беше напуснала кораба по време на престоя му в пристанището, като за първи път се бе съгласила с него, че трябва да замени мъжките си дрехи с нещо по-прилично, както и да вземе със себе си няколко моряка, тъй като на това място нямаше да бъде в безопасност, ако тръгнеше да се разхожда сама.

Тя погледна към него и му помаха с ръка. Дали пък не се радваше на завръщането му въпреки различията между тях? Странно беше как сърцето му затуптяваше по-силно, когато тя се появеше пред очите му. Той вдигна ръка, за да отговори на поздрава й.

— Бри! — разнесе се силен вик някъде близо до кораба.

Бри?

Никълъс забави хода си, огледа се и забеляза един широкоплещест мъж, който вървеше но трапа с широки крачки. Въпреки че го гледаше откъм гърба, подскачащата му походка и кройката на дрехите му се сториха смътно познати на графа.

Сабрина се втурна по палубата. Никълъс закрачи по-бързо, подтикван напред от някаква неясна тревога. Непознатият стигна до Сабрина и тя се озова в прегръдките му. Той я вдигна над земята и я завъртя в кръг, при което косата й се развя свободно. Дори от това разстояние Никълъс не можеше да сбърка задоволството в смеха й. Той видя с удивление как мъжът я прегърна и впи устни в нейните.

Никълъс се качи на борда точно навреме, за да види края на нещо, което определено можеше да се нарече страстна целувка. Графът усети как в него се надига гняв. Кой беше този мъж и защо целуваше Сабрина толкова интимно? Сабрина. Неговата съпруга! Той стисна зъби, ръцете му се свиха в юмруци и Никълъс едва успя да си наложи да запази самообладание.

— Твой познат, предполагам? — Гласът му беше студен и твърд.

Сабрина и непознатият се пуснаха и се обърнаха с лице към графа. Господи! Това беше мъжът от каретата. Той се ухили на Никълъс и задържа едната си ръка около кръста на Сабрина, сякаш искаше да му покаже, че тя е негова. Това само увеличи гнева на Уайлдууд.

— Ти! Кой си ти? — попита го Никълъс.

— Би трябвало да ти задам съшия въпрос — отвърна нахално русият мъж. — Тъй като се намираш на моя кораб.

— Твоят кораб? — понита объркано Никълъс.

— Никълъс, позволи ми да ти представя капитан Матю Медисън — намеси се Сабрина. Очите й блестяха предизвикателно.

Графът се втренчи удивено в мъжа. Това не беше посивялата бащинска фигура на морския вълк, който Уайлдууд си беше представял. Това беше някакъв разбойник, развратник и вероятно измамник.

— Мат, това е Никълъс Харингтън, граф Уайлдууд.

Медисън сви рамене.

— Е, добре, значи така му е името. Но какво търси тук?

— Аз съм нейният съпруг — процеди Никълъс през стиснати зъби.

— Съпруг? — Погледът на капитана се разшири от изненада. Той се обърна към Сабрина. — Вярно ли е това?

Тя сбърчи нос.

— Донякъде.

— Донякъде? — Медисън сви озадачено вежди. — Какво означава това, по дяволите?

— Не означава нищо — намеси се остро Никълъс. — И ще ти бъда много благодарен, ако си свалиш ръцете от жена ми.

Медисън се поколеба, прегърна бързо Сабрина и свали ръката си от кръста й. Тя хвърли презрителен поглед на графа и се обърна към капитана.

— Трябва да поговорим. Мина доста време и ние… — тя махна с ръце в някакъв неопределен жест — е, има някои неща, които трябва да обсъдим. Сигурна съм, че имаш въпроси.

— О, определено искам да ти задам няколко въпроса.

Тя се обърна към Никълъс и го погледна с изпепеляващ поглед.

— Сега ще се прибера в каютата си. Сама. — Сабрина се обърна и се отдалечи.

Графът се втренчи след нея. Медисън не беше единственият, който имаше въпроси към нея. Но Никълъс щеше да бъде проклет, ако позволеше проблемът да остане висящ. Той искаше отговори и ги искаше незабавно.

Медисън се разсмя.

— Тя наистина е страхотна, нали?