Идеалната съпруга

На младини графът се бе оказвал в много напечени ситуации, при които животът му беше висял на косъм. Той не бе участвал във войната, но беше служил на страната си по други начини. Всички качества, които някога го бяха правили изключително опасен човек, който се бореше и очакваше — не, изискваше — успех, се върнаха внезапно в него.

Той хвърли студен, заплашителен поглед на капитана и се постара гласът му да бъде в тон с погледа му.

— Докосни я още веднъж и ще те убия.

Никълъс кимна отсечено и тръгна след Сабрина.

Сабрина затръшна вратата на каютата си и започна да крачи из стаята. Никълъс нямаше право, абсолютно никакво право, да се държи с нея, сякаш тя беше негова собственост. Това, че той бе казал на Мат за брака им, я вбесяваше. Сабрина бе възнамерявала да му каже скоро по свой начин. А и Никълъс се бе държал толкова студено и гадно през цялото време.

Той действително се беше появил в неподходящ момент, но те просто се бяха поздравили като двама стари приятели, които не са се виждали повече от десет години. И все пак… Сабрина застина на мястото си, когато в съзнанието й изскочи една мисъл. Никълъс не знаеше за това. Той никога не беше срещал Мат и нямаше никаква представа за взаимоотношенията му със Сабрина в миналото. Никълъс знаеше само онова, което виждаше — жена му целуваше един красив непознат, при това го правеше определено с ентусиазъм.

Той ревнуваше! Сабрина се ухили, когато осъзна това. Разбира се, точно това беше. Каква прекрасна мисъл. Ако той я ревнуваше, значи поне малко се интересуваше от нея. Тази мисъл я накара да се почувства по-добре. Беше й омръзнало недоверието между тях и й се искаше да върне приятелството, което бе започнало да се заражда помежду им. Освен това… е, тя вече не беше уверена дали искаше да спазват стриктно условията на брака им.

Вратата се отвори с трясък и Никълъс нахълта в каютата.

— Сега ще си поговорим! — В гласа му се долавяше потиснат гняв, а очите му блестяха ядосано. Той затръшна вратата зад себе си и тръгна към Сабрина.

Тя инстинктивно отстъпи крачка назад.

— Много добре. Говори.

— Кой е той? — изръмжа Никълъс през стиснатите си зъби.

— Мат ли? — попита невинно тя.

— Разбира се, че Медисън. За кого другиго мислиш, че си говорим?

И последната капка съмнение се изпари. Той определено я ревнуваше. Това беше прекрасно. Сабрина едва успя да се въздържи да не се ухили радостно.

Тя отвори широко очи и се усмихна любезно.

— Ами, Мат, разбира се, е капитанът на този кораб.

Никълъс се втренчи гневно в нея.

— Отлично знаеш, че нямах това предвид. И не ме гледай толкова тъпо. И двамата знаем прекрасно, че не си глупачка; това е просто част от смехотворната пиеса, в която подозирам, че участваш от години. Почтената, тъпа, отегчителна лейди Станфорд със сигурност вече не съществува, ако изобщо е съществувала някога.

Сабрина го гледаше безмълвно. Дотолкова ли беше свалила гарда си, та бе позволила на този мъж с такава лекота да прозре истинската й същност? Дали свободата от пътуването и очакването за приключения не бяха разбили стените и преградите, които беше изграждала толкова упорито? Или просто десет години бяха твърде много време, за да бъдат скрити? Тя си пое дълбоко дъх.

— Много добре. — Тя скръсти ръце и го погледна право в очите. — Какво искаш да знаеш?

Никълъс присви очи и я погледна, сякаш не беше очаквал тя да се съгласи толкова бързо и съгласието й му се струваше подозрително.

— Откъде се познаваш с Медисън? Какво означава той за теб?

— Преди много години заедно участвахме в… о, в един бизнес. Можеш да ни смяташ за партньори.

Графът присви озадачено вежди.

— Бизнес ли? И какъв… — Внезапно той осъзна нещо. — Той затова ли е тук? Заради този така наречен бизнес, в който сега участваме? И той ли е част от него?

Тя сви рамене.

— Надявам се.

— А какво беше предишното ви съвместно предприятие?

— О, транспорт, търговия, такива неща. — Тя нарочно не му даде точен отговор. Как можеше да опише контрабандата, без да я накара да прилича на… контрабанда?

Никълъс й хвърли замислен поглед и сякаш обмисли внимателно следващите си думи. Гласът му беше тих и напрегнат.

— Доколко близък партньор ти беше той?

Сабрина се вцепени.

— Питаш ме дали сме били любовници?

Графът кимна. Тя потисна импулсивното си желание да протегне ръка и да докосне напрежението, което се усещаше във въздуха. Толкова лесно щеше да й бъде да го накара да повярва в онова, което той искаше да вярва. Това щеше да му бъде добър урок.

— Винаги съм обичала Мат — каза бавно Сабрина. Мускулите на лицето на Никълъс се стегнаха. — Винаги съм мислила за него като за свой по-голям брат.

— Брат? — каза графът, без да прикрива недоверчивото си изражение.

Сабрина кимна твърдо.

— Брат.

— Това не беше братска прегръдка!

Тя не можеше да повярва на ушите си!

— Ти се оплакваш заради някакъв незначителен поздрав. Не съм се виждала с Мат от години.

— Не ме интересува дали не си го виждала цяла вечност; мисля, че оплакванията ми са основателни, когато те намирам в ръцете на някой като Медисън.

— Какво искаш да кажеш с това „някой като Медисън“?