Идеалната съпруга

В гласа му се долови високомерна нотка.

— От онова, което видях, този човек, изглежда, няма никакви скрупули по отношение на жените.

— Е, ти сигурно би познал това качество, ако го забележиш! — отвърна му ехидно Сабрина. Графът не обърна внимание на забележката й.

— Що се отнася до твоето поведение днес, трябва да знаеш, че няма да ти позволя да се държиш така.

На Сабрина й беше необходимо огромно усилие, за да попречи устата й да се отвори от удивление. Ревност или не, той вече прекаляваше.

— Няма да ми позволиш ли? Струва ми се, че нямаш думата в това отношение, тъй като според условията на брака ни останах с впечатлението, че ти възнамеряваш ла продължаваш малките си любовни аферки, с които си толкова известен. И щом ти имаш такова право, то смятам, че същото важи и за мен.

— Е, да, ама не — тросна се в отговор той. Сабрина се вбеси.

— Ще правя каквото си поискам, по дяволите, включително и да целувам един стар приятел — мъж, когото обичам като собствен брат.

— Това не е начинът, по който се целува брат.

— О, така ли? — Думите й бяха пропити със сарказъм. — Предполагам, че с твоя огромен опит в тези неща сигурно си експерт по начина, по който се целува брат?

Никълъс я сграбчи за раменете и я дръпна към себе си, при което ръцете й останаха притиснати плътно към гърдите му.

— Ако случайно си забравила, аз имам сестра. И това е начинът, по който един брат целува сестра си. — Той докосна леко с устни челото й. Тръпка, в която определено нямаше нищо братско, премина по-тялото на Сабрина. — Или пък така. — Той я целуна първо по едната буза, след това и по другата.

Сабрина се втренчи гневно в него и се опита да се измъкне от силните му ръце.

— Много добре. А сега ме пусни.

— Не мисля, че урокът е свършил. Един брат никога не се целува така. — Той прокара устни по клепачите й. — Или пък така. — Устните му започнаха да целуват врата й. — Сабрина затаи дъх. Гневът й се изпари под докосванията на Никълъс.

Той я гледаше втренчено и бездънните му очи разбиваха защитата й и стапяха самообладанието й.

— И един брат никога — той целуна върха на носа й, — никога не се целува така.

Устните му се спуснаха върху нейните, твърди, но нежни. Тя се потопи в усещанията, които допирът им предизвика у нея. Сабрина бе изпълнена от желание и се вкопчи в ризата му. Коленете й се разтрепериха и тя трябваше да го хване здраво, защото се страхуваше, че може да падне. Той крадеше дъха й, волята й, душата й.

Графът се отдръпна и я погледна студено. Тя се втренчи в него, без да се интересува, че той можеше да забележи желанието в очите й.

— След като вече знаеш какво не трябва да правиш с брат, постарай се да не го правиш за в бъдеще. Особено с Медисън. — Той я пусна, тръгна към вратата и се обърна. — Забранявам ти.

Желанието й се превърна в презрение.

— Казах ти, че ще правя каквото си искам. Ти нямаш абсолютно никакво право да…

— О, напротив, скъпа, имам. — Той отвори вратата и й се усмихна любезно. — В края на краищата, аз съм твоят съпруг и имам това право. — Той излезе и затвори вратата след себе си.

Сабрина остана загледана след него. Гневът й растеше с всяка измината секунда. Ама че непоносим, арогантен, нахален, покровителствен задник! Искаше й се да освободи гнева си и да се разкрещи с всичка сила. От години не беше изпитвала толкова силно желание да направи нещо, каквото и да е, за да освободи раздразнението, което се беше натрупало в нея. Ако Уайлдууд се върнеше в каютата в този момент, тя не беше уверена, че щеше да успее да се въздържи да не го разкъса с голи ръце.

Някой почука и вратата се отвори. Той се беше върнал. Без да мисли, Сабрина се обърна, сграбчи една тежка чаша от масата и я хвърли с всичка сила. Чашата се разби над вратата и на всички страни се разхвърчаха глинени парчета.

Мат се беше облегнал на рамката със скръстени ръце и я гледаше весело.

— Аз пък си мислех, че ще се радваш да ме видиш.

— Господи, Мат, съжалявам. — Тя отметна косата от лицето си. — Мислех, че е той.

— Съпругът ли? — В отговор тя му направи гримаса. — Разбирам. Имаме да си говорим за много неща, нали?

— Твърде вероятно. — Тя въздъхна.

Мат затвори вратата и отиде до шкафа, в който държеше най-хубавото си бренди. Той извади една бутилка, огледа я замислено и хвърли въпросителен поглед на Сабрина.

— Хубаво ли беше?

Тя отиде до него, взе една чаша и я протегна към него.

— Прекрасно.

Той напълни чашата.

— Защо се омъжи за него? — попита я тихо Медисън. Сабрина сви безпомощно рамене.

— Истината е, че не съм съвсем сигурна. Тогава ми се струваше, че идеята е много умна.

— Саймън ми каза, че си се ядосала и на следващия ден си се омъжила.

Сабрина отпи голяма глътка от брендито.

— Нещо такова.

— Знаеш ли, че можеше да се омъжиш за мен? Доколкото си спомням, винаги си ми била ядосана за нещо. — Той се ухили с онази момчешка усмивка, която бе стопила сърцето на не една жена.

— Мат! — Тя се разсмя. — Определено ми липсваше. — Сабрина отиде до масата и остави чашата си.