Идеалната съпруга

— Въпреки че — погледът на капитана се премести от Сабрина върху графа — той определено няма право да ми казва какво мога и какво не мога да правя.

Никълъс повдигна вежди при това неприкрито предизвикателство, но отговорът му беше изречен със също толкова спокоен глас.

— Ти ще стоиш настрани от нея, Медисън.

— Ще правя каквото си искам. Това е моят кораб, а Бри ми е много скъпа приятелка.

— Точно в това е проблемът. На мен тя не ми е приятелка; тя ми е съпруга. И по тази причина няма да посрещна доброжелателно повторението на една толкова уютна сценка, каквато видях тук.

Мат кръстоса ръце върху гърдите си.

— Струва ми се, че изискваш твърде много в името на съпружеските си права. Особено след като все още нямаш право върху тази титла.

— Обясни се, Медисън — каза хладно Никълъс. Мат сви лениво рамене.

— Доколкото разбрах, първата ви брачна нощ все още предстои.

Единствено скърцането на корпуса на кораба нарушаваше тишината, която последва тази негова забележка. Напрежението в каютата беше толкова осезателно, че на Сабрина й беше трудно да диша. Двамата мъже си разменяха студени погледи от двата края на стаята, като всеки преценяваше силата, храбростта, способностите и недостатъците на другия. Всеки опит на Сабрина да предотврати сблъсъка вече й се струваше безполезен. Никълъс сви юмруци и ги отпусна толкова бързо, че Сабрина си помисли, че може да й се е привидяло.

— Ти стигна твърде далеч, Медисън. Всъщност трябва да призная, че не очаквах нищо по-добро от един… американец. От личен опит знам, че американците са груби, неучтиви и невъзпитани. — Той буквално изплю думите и Сабрина изстена мислено.

Мат не показа никаква видима реакция на обидата. Единствено пулсирането на една вена на врата му издаваше, че и той е също толкова вбесен, колкото и Никълъс.

— Е, поне когато един американец се ожени, жена му знае, че наистина се е омъжила.

— Мат! — избухна Сабрина, шокирана от намека. — Достатъчно! Що се отнася до теб — обърна се тя към Уайлдууд, — той не харесва англичаните повече, отколкото ти харесваш американците. Затова и двамата престанете незабавно с този смешен спор.

Сабрина погледна ядосано първо единия, а след това и другия. И двамата бяха твърде упорити и раздразнени, за да й обърнат внимание. Тя се страхуваше от неизбежния завършек на караницата им.

— Разбирате, че трябва да ви поискам удовлетворение — каза хладно и официално Никълъс.

— Не съм очаквал нищо друго — отговори спокойно капитанът.

Сабрина ги погледна, без да вярва на очите си. Сякаш, след като си бяха разменили предизвикателството, рационалното им мислене се беше върнало. И двамата бяха спокойни. Единствено блясъкът в очите им издаваше истинските им чувства. Този блясък й подсказваше, че те всъщност очакваха с нетърпение двубоя си. В това нямаше абсолютно никакъв смисъл.

— Надявам се, и двамата разбирате, че няма да има никакъв дуел. — Тя скръсти ръце и се загледа в тях. — Няма да позволя подобно нещо.

— Кажи на жена си, че не може да ти казва какво да правиш, Уайлдууд.

— Сабрина, това не е твоя работа.

— Разбира се, че е моя работа — тросна се тя. Никълъс повдигна вежди.

— Ти я познаваш по-отдавна от мен. Винаги ли си е пъхала носа там, където не й е работа?

— Винаги — потвърди Мат.

— Престанете да ме обсъждате, сякаш ме няма! — извика тя. — Няма да ви позволя да се избиете взаимно!

Никълъс се усмихна леко.

— О, смея да твърдя, че няма да се избием взаимно. Обикновено единият остава на крака.

Мат кимна.

— Така става обикновено. — Той се обърна към графа. — Тъй като ти поиска удовлетворение, предполагам, че аз трябва да избера оръжието?

Никълъс сви рамене.

— От уважение към Бри — каза Медисън и наклони глава към нея, — няма да те убия. Но с удоволствие ще те смачкам с голи ръце.

— А аз изгарям от нетърпение да ти размажа физиономията.

— Ще се качим ли на палубата? — попита капитанът.

— Разбира се. — Никълъс тръгна към изхода и Мат го последва. Сабрина остана да зяпа след тях. По поведението им човек можеше да си помисли, че бяха тръгнали на разходка сред природата.

— Дявол да ги вземе — измърмори тя.

След няколко секунди двамата вече събличаха ризите си на главната палуба. Екипажът се беше събрал в кръг около тях, за да наблюдава зрелището.

На Сабрина й се струваше, че сънува. Бе обзета от паника. Не й се искаше нито един от тях да пострада. Забеляза Саймън, който се обзалагаше с неколцина моряци за изхода на двубоя.

— Не можеш ли да направиш нещо? — попита го тя. На лицето на Саймън се изписа изненада.

— Че защо да го правя, момиче? Това ще бъде добре и за двамата, а и ще осигури забавление на екипажа. Ти може би не си забелязала, но това се готвеше още от момента, в който тези двамата се запознаха.

— Но това беше само преди час! Не мога да повярвам, че за толкова кратко време може да са натрупали толкова много враждебност.

— Да не би да си забравила за първата им среща? — Саймън се наведе и зашепна в ухото й. — Негово превъзходителство видя как капитанът те поздравява по начин, по който нито един съпруг не би искал жена му да бъде поздравена от друг мъж.