Идеалната съпруга

— Не мисля. — Морякът поклати глава. — Мисля, че само аз забелязах какво направи. Никой друг не гледаше в краката им. — Той поклати строго глава. — Нямаше право да го правиш, момиче, нямаше никакво право.

Тя го погледна с удивление.

— Напротив, имах. Всички вие бяхте решили да ги оставите да се пребият до смърт. — Тя го изгледа сурово и скръсти ръце на гърдите си. — Някой трябваше да им попречи.

— Е, за теб ще бъде по-добре никой от тях да не разбере кой е сложил край на двубоя им, защото ако разберат, адът ще се отвори. — Той кимна. — Върви да се погрижиш за мъжа си. Трябва да провериш ребрата му, дали няма нещо счупено. — Той сви рамене и се изкиска.

— Много боеве съм виждал през живота си, но този беше изключителен. Само че нито твоят Никълъс, нито моят капитан ще бъдат в състояние да правят каквото и да било през следващите няколко дни. А сега изчезвай.

Мат изпъшка и Саймън се наведе да се погрижи за него.

Сабрина сбърчи нос и тръгна към каютата, в която лежеше в безсъзнание съпругът й. Тя се спря до перилата и погледна към морето. Водата беше спокойна и не се виждаха никакви вълни — за разлика от емоциите, които бушуваха в душата й.

Поне нямаше да й се наложи да се тревожи, че Саймън можеше да каже на Мат за ролята й в двубоя. Тя въздъхна и отметна косата, която се беше спуснала по лицето й. Единственото нещо, от което нямаше нужда точно сега, беше поредната тайна, която да трябва да пази. Тя вече си имаше предостатъчно такива.

Сабрина остана загледана мрачно в морето. По време на това пътуване нищо не беше станало според очакванията й. Тя не можеше да не се запита какво щеше да се случи следващия път.

Подпряла лакът на перилата, Белинда се чудеше какво ли щеше да се случи следващия път. Тя гледаше с раздразнение към спокойното море. Цялото пътуване представляваше поредица от малки, дразнещи кризи и нямаше нищо общо с онова, което си беше представяла и за което се беше надявала.

Когато й беше хрумнала идеята да тръгне след майка си, тя не бе мислила само за безопасността й. Разбира се, Белинда се тревожеше, че честта на майка й се намираше в ръцете на един печално известен развратник. Тя никога не бе подозирала, че притежава дързост, и предполагаше, че беше наследила това качество от баща си. Майка й беше твърде почтена, за да се интересува от приключения. Или поне бе такава досега.

На всичкото отгоре и Ерик беше с нея. Белинда бе очаквала, че по време на пътуването двамата щяха да имат възможност да се опознаят по-добре. Тя се беше надявала да прекара времето си до него и в прегръдките му, изучавайки топлината, която се отделяше при целувките им и караше краката й да се разтреперват. Особено много й се искаше да изпита отново странното напрежение, което придружаваше ласките му. Белинда пропъди смътната мисъл, че желанията й са неприлични. В крайна сметка, двамата с Ерик скоро щяха да се оженят.

Но реалността се беше оказала съвсем различна от очакванията й. Ерик бе прекарал половината от пътуването превит над перилата на палубата, зает да изхвърля в морето и последните остатъци от храната, която успяваше да вкара в раздразнения си стомах. През останалата част от времето стоеше уединен в каютата си и пъшкаше от пристъпите на морска болест.

Тя се беше опитала да се грижи за него, но той не беше лесен пациент и предпочиташе да бъде оставен на мира. А и тя не беше състрадателна медицинска сестра и някои страни на болестта му я отвращаваха. Белинда не усещаше никакви странични ефекти от пътуването по море и не проявяваше голямо търпение към хората, които страдаха от морска болест. Не, всичко това не беше, както си го беше представяла.

Лелята на Ерик също се беше оказала по-различна от представите й. Жената беше истинска благородничка и очевидно беше изчела всичко за всичко. Уин беше приятна и остроумна жена, но освен това с готовност споделяше знанията си с всеки, който проявеше глупостта да я попита за нещо. Това не беше особено приятно качество, особено за капитана на кораба. Уин имаше дразнещия навик да дава съвети на някой опитен моряк как трябва да се управлява кораб — знания, които тя беше придобила от книгите си. Белинда неведнъж бе чувала тихите ругатни на екипажа по адрес на лелята на Ерик. Уин щеше да бъде голяма късметлийка, ако моряците не я изхвърлеха зад борда.

Момичето въздъхна и поклати глава. Поне корабът се движеше бързо. Ако имаха късмет, щяха да стигнат в Александрия преди родителите си. Какво щеше да се случи тогава, не знаеше. При мисълта за това Белинда свиваше рамене. Вече беше стигнала до едно изненадващо заключение по време на това пътуване.

Нейната почтена, строга майка съвсем не беше онова, което изглеждаше.

И вероятно никога не бе била.