Идеалната съпруга

— Там, където ти е мястото в момента — в леглото. — Тя се намръщи загрижено. — В каютата си. На кораба. Спомняш ли си?

Корабът? Разбира се. Подробностите му се изплъзваха, но той определено си спомняше за двубоя с онзи арогантен американец.

— Как се чувстваш?

— Адски ужасно. — Главата му пулсираше, мускулите го боляха. Болеше го дори когато дишаше. Щом се чувстваше толкова зле, Медисън сигурно беше мъртъв.

— Как е Медисън?

— Почти толкова зле колкото и ти. — Сухият тон не оставяше никакво съмнение за мнението й за цялата случка. — Не че и двамата не заслужавате да бъдете в такова състояние.

Никълъс присви вежди и се опита да си спомни. Постепенно мозъкът му се проясни. Боят на палубата… последният удар… падането.

— Щях да го пребия, ако не се бях спънал.

— Да… е, ти обаче се спъна и това е всичко. — Начинът, по който тя говореше, показваше, че темата е приключена. Той силно се интересуваше какви бяха неговите умения в сравнение с тези на американеца, но това очевидно не беше информация, която щеше да получи от Сабрина.

Сега в погледа й се виждаха само съчувствие и загриженост.

— Ти си ужасно слаб, Никълъс. Беше в безсъзнание повече от един ден. Наистина трябва да хапнеш или поне да пийнеш нещо. Мислиш ли, че ще можеш?

Гърлото му беше пресъхнало, а стомахът му се свиваше от глад. Храната можеше само да му помогне.

— Така мисля. — Той въздъхна. — Стига да не ми се налага да се движа.

— Отлично. — Тя му се усмихна лъчезарно и тръгна към вратата. — Стой в леглото и си почивай. Имаш нужда от почивка. Ще се върна след малко. — Вратата се затвори тихо след нея.

Легнал по гръб, той се втренчи в тавана. Никълъс започна да сгъва и отпуска мускулите си един по един — на ръцете, на краката. Като се изключеше това, че цялото тяло го болеше, той, изглежда, беше в отлична форма. С бавни, премерени движения успя да седне в леглото. Болката в главата му не изчезна, но и не се увеличи.

Той не беше изпитвал такава болка от… откога? От десет години? От последния път, когато го бяха ударили по главата и беше изпаднал в безсъзнание. Откакто се беше събудил сам на един пуст плаж близо до малко английско село, а контрабандистите бяха изчезнали. В този спомен имаше нещо важно. Нещо, което той трябваше да…

— Какво правиш? — чу гласа на Сабрина откъм вратата. Никълъс обърна рязко глава към нея и пред очите му притъмня от болката, която прониза черепа му. Никълъс се преви и хвана с ръце главата си, сякаш така щеше да пропъди страданието.

— Моля те, ако си способна да изпитваш състрадание дори само към децата и животните, съжали се над мен и не повишавай глас. — Дори произнесените шепнешком думи предизвикваха болка. — Главата ме боли така, сякаш съм изпил бъчва с уиски. — Той изстена. — При това не много добро уиски.

Сабрина отиде до масата и остави на нея един поднос. След това пристъпи към леглото и сложи възглавници под гърба на графа.

— Не бих казала, че не заслужаваш да се чувстваш така. — Тя вдигна подноса и се върна с него до леглото.

Никълъс огледа чашата и купата с гореща течност в нея.

— Какво е това?

— Просто супа. — Ъгълчетата на устата й се свиха весело. — Няма защо да се държиш толкова подозрително.

Няма да те отровя.

— Ако го направиш, ще бъдеш богата вдовица. — Никълъс свали ръце от главата си и се вгледа в супата.

— Прав си. — Тя отвори широко очи, сякаш обмисляше предложението му. — Не бях се сетила за това. Ама че хитра идея.

— Сабрина. — Той се спря навреме. Блясъкът в погледа й я издаде. — Не съм в настроение за закачки — изсумтя Уайлдууд.

— Срамота — отвърна безгрижно тя. — Сам ли ще се храниш, или искаш да ти пъхам храната в устата като на дете?

Той се облегна на възглавниците и я огледа. Тя изглеждаше уморена. Внезапно Никълъс осъзна, че вероятно бе стояла до него през цялото време, докато бе спал, и най-вероятно не бе почивала кой знае откога. Сабрина изглеждаше толкова крехка, уязвима и безкрайно привлекателна. Той изпита странно и непреодолимо желание да я защитава и да се грижи за нея.

Погледът му улови нейния и Никълъс остана загледан в очите й. Мигът стана по-дълъг. Усмивката й накара дъха му да замре в гърдите. В дълбините на смарагдовозелените й очи душата й го призоваваше. Някъде в най-тайните им кътчета се криеше неизбежна страст. Желанието му да я защитава се промени и се превърна в много по-належаща, настоятелна и болезнена нужда.

Болката в главата му отслабна малко и той се усмихна.

— Нахрани ме — каза той.

Сабрина се изчерви и сведе очи към подноса до себе си. Тя се опита да се овладее. Това беше абсурдно. Само когато той лежеше в безсъзнание и не можеше да й отговори ли щеше да може тя да му признае новооткритите си чувства? Защо очите му, тъмни и изпълнени със заплаха, сякаш търсеха тайните й и надничаха в душата й?

Тя си пое дълбоко дъх и вдигна лъжицата. Ръката й трепереше и тя я успокои с усилие на волята си. Сабрина потопи лъжицата в супата, след което я вдигна към устата му. Устните му не се разтвориха и тя го погледна с изненада.

Очите на Никълъс горяха и тя едва не разля супата.