Идеалната съпруга

Денят беше прекрасен. Слънчевите лъчи подскачаха по сините вълни, но той не беше в настроение да се наслаждава на гледката пред себе си. Бе се облегнал на перилата и се навеждаше напред, сякаш можеше да придвижи кораба само с волята си. От жизнена важност беше да стигне в Египет преди Сабрина и Уайлдууд. В противен случай изпълнението на плана му щеше да бъде затруднено изключително много.

Поне другарите му го бяха лишили за малко от присъствието си. Тези глупаци се бяха натъпкали в капитанската каюта и играеха хазарт. Той нямаше излишни средства, които да прахосва в такива безсмислени занимания, и нямаше особено високо мнение за онези, които го правеха. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да признае, че те щяха да му бъдат от полза. Двамата плащаха буквално всички разходи по тази експедиция, както правеха онези богаташи, които дори не си помисляха да подлагат под съмнение финансовите възможности на останалите, а просто предполагаха, че в крайна сметка всичко ще бъде уредено.

Той винаги бе успявал да прикрие добре финансовите си затруднения. Дори онези, които, ако бъдеха попитани, щяха да отговорят, че го познават най-добре, никога не биха се усъмнили, че джобовете му бяха празни. В продължение на години той бе прикривал незавидното си финансово състояние. Веднъж почти бе успял да събере средствата, с които можеше да поправи това, но възможността се беше изплъзнала през ръцете му не по негова вина.

Не търсеше отмъщение. Просто си искаше онова, което му се полагаше по право. Ако му се наложеше да убие красивата лейди Станфорд, както и всеки друг, който би се опитал да му попречи, нямаше да се поколебае да го направи. Нищо нямаше да се изпречи между него и златото на Сабрина. Неговото злато.

Той се усмихна. Денят наистина беше прекрасен.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Сабрина потръпна при вида на пребитото тяло, което лежеше на леглото. Моряците, които бяха отнесли Никълъс в каютата, бяха съблекли дрехите му и ги бяха захвърлили на кървава камара на пода. Единствено едно одеяло покриваше голото му тяло.

Изпълнена със страх от онова, което може би щеше да види, Сабрина отметна одеялото и откри загорялото тяло на графа. Дишането му беше спокойно и това беше добър признак. Кожата му беше зачервена и все още не показваше сините и моравите петна, които щяха да се появят на наранените места. Не се виждаха разкъсвания, нито пък кървави рани със стърчащи от тях кости. Тя въздъхна с облекчение и благодарност.

Сабрина прокара пръсти по ребрата на Уайлдууд, като търсеше нещо необичайно, някакъв признак за сериозна травма. Нищо. Кожата под ръката й беше топла, но не трескава. Ръката й се плъзна до стомаха му и се спря там. Сабрина си напомни, че това беше преглед, породен от необходимостта, и нищо повече.

Въпреки това не можеше да не се възхищава на мускулестите гърди на Никълъс. Сякаш по свое желание, ръцете й се плъзнаха нагоре и пръстите й се заровиха в космите на гърдите му. Тя усети пулсирането на сърцето му под дланта си.

Какво ли щеше да бъде да е притисната до тези гърди? Да усеща туптенето на сърцето му срещу своето? Да притиска голите си гърди към тялото му? При тази мисъл пулсът й се ускори и тя усети силно желание. Сабрина искаше тази интимност и дори нещо повече.

Никълъс изстена и тя отдръпна ръцете си, сякаш допирът до кожата му ги беше изгорил. Раздразнена и потресена от необмислената си реакция, тя се втренчи в неподвижния си съпруг.

— Дяволите да те вземат, Никълъс, ти наистина го направи. — Тя натопи една кърпа в леген с вода и избърса челото му. — Накара ме да се влюбя в теб. Не исках това. Така всичко става много по-трудно. — Над дясното му око имаше разкъсване, а кожата на дясната му буза бе одрана и подута. Сабрина се намръщи и смекчи тона си. — Това е просто немислимо, нали разбираш. Не познавам нито една жена от висшето общество, която да обича съпруга си.

Тя въздъхна и се замисли над признанието си. Никога не беше изпитвала такова чувство. Не и с Джак. Нито пък с някого другиго. Сабрина дори не беше сънувала, че може да има толкова силна страст. Страст, която я караше да пренебрегва болезнената действителност — Никълъс не беше мъжът, който щеше да отвърне на любовта й. Той използваше тази дума като някаква евтина подправка, без да мисли за самата храна. Може би само нейната любов щеше да бъде достатъчна. А може би не. По-късно тя щеше да има достатъчно време, за да се справи с последствията от чувствата си.

Сабрина погледна Никълъс и се зачуди защо той все още не се беше свестил. Саймън бе казал, че графът ще се възстанови, освен ако нямаше някаква по-сериозна травма, която им беше убегнала. Тя приглади косата му встрани от лицето и присви замислено очи. Той не беше пребит по-зле от Мат, но все още беше в безсъзнание. Освен ако…

Сабрина пъхна ръка под главата му и внимателно опипа тила му. След няколко секунди намери онова, което търсеше — голяма подутина. Тя не се дължеше на боя, а на падането му — което пък беше станало по нейна вина.