Идеалната съпруга

— Аз обясних това на Никълъс.

Саймън повдигна вежди.

— И той разбра?

— Е, не, не съвсем. — Тя посочи към мъжете, които се готвеха за боя. — Но все още не виждам нуждата от всичко това.

— Това е, защото не си мъж, момиче.

Тя се втренчи с удивление в него.

— Ако те са пример за мисленето на мъжете, значи съм късметлийка. — Страхът от нараняванията, които можеха да си причинят Никълъс и Мат, бе заменен от раздразнение.

— Е, щом като никой от вас мъжете няма намерение да направи нещо, ще трябва да се справя сама — измърмори тя и си проправи път през кръга.

Никълъс и Мат бяха застанали в средата, готови да започнат боя. Сабрина ги изгледа ядосано.

— Вие двамата наистина ли искате да направите това?

Никълъс се усмихна мрачно.

— Аз да.

Мат кимна.

— Всъщност, аз изгарям от нетърпение.

Сабрина се зачуди дали не трябваше просто да ги набие и двамата и с това да сложи край на цялата тази история. Раздразнението й бързо прерасна в гняв и тя си помисли, че беше достатъчно ядосана, за да направи нещо такова. Чистата глупост винаги я изкарваше от равновесие, почти толкова, колкото и арогантността. Тук тя виждаше и двете, взети заедно. Сабрина си пое дълбоко дъх и си наложи да се успокои. За миг уравновесената лейди Станфорд се върна отново.

— Много добре. — Тя им се усмихна спокойно и се огледа с любопитство. — Къде предлагате да седна тогава? За да виждам най-добре, разбира се.

Никълъс присви очи.

— Ти да не смяташ да гледаш?

Дори Мат изглежда се чувстваше неудобно.

— Няма да бъде, подходяща гледка за жена, Бри.

— Независимо от това — отвърна ядосано Сабрина — аз възнамерявам да остана. — Тя забеляза една бъчва и се настани удобно на ръба й. След това им даде знак да започват, сякаш беше кралица, която дава благословията си на рицар преди турнир. — Когато сте готови, господа.

Никълъс й хвърли последен замислен поглед, сякаш я прогонваше от мислите си, след което насочи вниманието си към противника.

Двамата започнаха да обикалят в кръг, като се наблюдаваха внимателно. Бяха еднакво високи и с приблизително едно и също тегло. Гладиатори, изваяни от един и същ калъп, закалени в един и същ огън. Ако косата на Никълъс не беше черна, а на Мат — руса, можеха да минат за братя. Сабрина трябваше да признае, че голите им до кръста мускулести тела съвсем не бяха неприятна гледка.

Приликите не свършваха с физическите качества. И двамата имаха един и същ упорит характер и арогантно отношение. Сабрина бе свикнала с характера на Мат преди много години и сега си спомняше с обич за първата им среща. Същевременно тя се питаше дали с времето щеше да успее да свикне и с характера на Никълъс.

И, разбира се, и двамата имаха еднакво отношение към жените. Аферите на Мат бяха донякъде забавни за Сабрина, но тя не можеше да каже същото за Никълъс. Репутацията му на развратник все повече и повече я дразнеше. Дали беше вярно, или беше просто преувеличение? Колко жени бяха познали докосването на устните му? Милувките на ръцете му? Изгарящата топлина на тялото му?

— Изненадваш ме. — Устните на Мат се свиха в заплашителна усмивка. Гласът му беше измамно спокоен. — Очаквах, че ще започнеш да се молиш и да се криеш зад полите на жена си.

Никълъс се разсмя.

— Може би не си забелязал, но жена ми предпочита да не носи поли. — Той присви очи. — И аз не се крия зад никого. Ти ще съжаляваш за своята…

Преди да успее да довърши, юмрукът на Мат се заби в устата му. Сабрина потръпна вътрешно, но не реагира. Само се усмихна, сякаш се забавляваше неимоверно. В погледа на графа се забеляза изненада от силата на удара и той се поколеба, в резултат на което получи втори удар, този път с стомаха. Глухият звук от удара отекна в ушите на Сабрина, но Никълъс почти не се помръдна.

Мат отстъпи крачка назад. И той изглеждаше изненадан. Ударът му беше толкова силен, че би повалил всеки друг мъж.

Никълъс се окопити бързо, направи лъжливо движение с дясната си ръка и нанесе силен удар в брадичката на капитана, който го зашемети за миг. Мат отскочи назад, но успя да парира следващия удар. Двамата застанаха близо един до друг и започнаха да си нанасят силни удари. Очевидно нито един от тях не бе преценил добре противника си. Те бяха по-равностойни, отколкото Сабрина си беше представяла.

Бруталността на зрелището обаче надминаваше всичките й представи. Може би бе трябвало да пропусне тази форма на мъжко забавление. Твърде много години на почтено поведение я деляха от такива груби мъже и тя беше забравила колко диви могат да бъдат дори най-добрите от тях.

Сабрина беше единствената, която не се радваше на двубоя. Че екипажът се забавляваше, нямаше никакво съмнение. Моряците викаха окуражително и се радваха на всеки попаднал в целта удар.

Сабрина стисна зъби и се насили да продължи да гледа схватката. Тя нямаше намерение да остави някой от тези двамата да разбере, че не беше по силите й да гледа юмручен бой, колкото и варварски да беше той.