Идеалната съпруга

Тя продължи да се усмихва, въпреки че страхът й за тяхната безопасност растеше с всяка измината минута. Нито един от двамата нямаше предимство. Всеки приемаше ударите на противника си и му отвръщаше по същия начин. От ъгълчето на устата на Мат капеше кръв. Над едното око на Никълъс се беше появила рана, от която хвърчаха червени капчици кръв. И двамата продължаваха да се бият, никой от тях не беше готов да признае поражението си.

Стомахът на Сабрина се свиваше от гледката. Никой ли нямаше да се предаде? Какво щеше да се случи, ако единият победеше убедително другия? Дали враждата между тях нямаше да стане още по-непримирима? Ами ако нито един не победеше?

Тя искаше всичко това да свърши, и то незабавно. Никълъс едва се държеше на краката си, а и Мат не беше в по-добро състояние. Сега кой щеше да бъде победител беше въпрос не толкова на умения и сила, колкото на издръжливост и воля. Всеки от двамата продължаваше упорито да замахва, ударите им ставаха все по-слаби, но оставаха все толкова болезнени за насинените им тела, колкото и в началото.

Сабрина не можеше и нямаше да позволи двамата мъже, които означаваха най-много за нея, да продължат този безсмислен бой.

Тя внимателно огледа възбудените лица на моряците. Никой от тях нямаше да й помогне. Дори Саймън наблюдаваше с интерес схватката, въпреки че тя оценяваше начина, по който окуражаваше както капитана си, така и Никълъс.

Тя присви очи и обмисли възможностите. Просто да стане и да обяви двубоя за приключен нямаше да има резултат. Те нямаше да й обърнат внимание.

„Обикновено единият остава на крака.“

Точно това беше решението! Ако един от тях паднеше, двубоят щеше да свърши. Не че тя можеше да повали сама някой от тях. А дали наистина не можеше?

Последният удар на Мат накара Никълъс да се препъне и Сабрина видя дългоочакваната възможност. Тя протегна сръчно крак зад глезена на графа и той се срина на палубата. За миг сърцето й престана да бие и тя затаи дъх. Сабрина едва успя да отмести очи от неподвижното тяло на мъжа си. Всички моряци стояха мълчаливо и гледаха поваления войн, с неговото окървавено и потно тяло. Само Саймън погледна към нея. Той поклати глава, за да изрази отвращението си от нейната намеса, и тръгна към Никълъс. Когато стигна до графа, морякът коленичи до него.

— Той да не е…? — прошепна тя. Невъзможно й беше да изрече думите на глас.

— Не е мъртъв — отвърна Саймън. — Но когато се събуди, ще му се иска да е умрял. Главата му ще дрънчи по-силно от ковашки чук върху наковалня. Не бих искал да съм на негово място. — Той я погледна право в очите. — Нито пък аз да съм отговорен.

Тя не отмести поглед.

— Вината не е моя. — Сабрина се изправи.

Мат все още стоеше замаян на мястото си и се олюляваше леко. Сабрина тръгна към него с възможно най-заплашителното си изражение, забравила, че тя беше повалила Никълъс. Едва успяваше да сдържи гнева си.

— Бри, аз…

— Не смей да се опитваш да ми се извиняваш за тази нецивилизована и абсолютно неприемлива проява на мъжка глупост — сряза го тя.

Мат потръпна от тона й и опита отново да каже нещо.

— Бри, аз…

— И престани да ме наричаш Бри, Матю Медисън. — Гневът й беше неудържим. Двамата лесно биха могли да се избият. Никълъс можеше да… при мисълта колко лесно можеше да го загуби, Сабрина бе обхваната от страх. Някъде зад завесата на страха, една смътна мисъл й казваше, че тя не искаше да го загуби. Нито сега, нито в бъдеще. — Ако той е наранен сериозно, ще те държа лично отговорен за това. И ще те пребия със собствените си ръце.

Сабрина разпери пръсти и го блъсна с цялата си сила в гърдите — жест, който при други обстоятелства би бил напразен. Като някакво огромно дърво — силно на вид, но със слаби корени — той залитна назад и се простря по гръб на палубата. На лицето му бяха изписани удивление и болка.

Сложила ръце на хълбоците си, Сабрина се втренчи гневно в поваления си приятел.

— Заслужи си го, Мат. Разочарована съм от теб.

Той изстена и затвори очи.

Саймън пристъпи към него.

— Капитане?

— Тя още ли е тук? — понита Медисън с отслабнал глас.

— Тук е — отговори морякът.

— Няма да се помръдна, докато не си тръгне — каза с достойнство Мат. Поне с толкова достойнство, колкото можеше да има един мъж, който лежеше проснат по гръб на палубата на собствения си кораб. — Върви си, Бри. Остави ме да умра на спокойствие.

— Ха! — изсумтя тя. — Да умреш, би било твърде добре за теб. — Тя се обърна към мястото, на което лежеше Никълъс. Него го нямаше. Сабрина бе обзета от паника.

— Саймън — вкопчи се тя в ръката на моряка, — какво е станало? Къде е Никълъс?

— Не се тревожи, момиче. Накарах момчетата да го отнесат долу в каютата ви и да го сложат в леглото. Той ще се оправи.

Тя въздъхна облекчено.

— След известно време. — Саймън се усмихна с изражението на човек, който познаваше добре последствията от ръкопашните схватки.

Внезапно тя се уплаши за нещо друго. Сабрина погледна тревожно към Саймън и заговори тихо, защото не искаше Мат да я чуе.

— Мислиш ли, че някой друг… ъъъ… е забелязал…