Идеалната съпруга

Обзета от чувство за вина, тя се втренчи безпомощно в безмълвната фигура на леглото.

— Господи, Никълъс, ужасно съжалявам! Не бих те наранила за нищо на света. Трябва да се възстановиш. — Тя снижи гласа си и зашепна. — Толкова много неща трябва да бъдат уредени помежду ни. Няма да ти позволя да ме изоставиш точно сега. Смятай това за предупреждение, съпруже — ако не се върнеш при мен, ще те преследвам до края на света.

Тя се наведе импулсивно и докосна леко устните му със своите. Това не беше достатъчно да задоволи копнежа й да го обладае и да бъде обладана, но засега трябваше да се задоволи само с толкова.

Сабрина потопи кърпата във водата, изстиска я и погали челото на Никълъс, без да спира да му говори, описвайки му своите желания и мечти, историята на живота си и тяхното бъдеще.

Денят си отиде, настъпи нощ, а след това отново ден. Саймън идваше да ги види от време на време и се съгласи със Сабрина, че подутината на тила на Никълъс най-вероятно беше причината той все още да не се е събудил. Тя спа малко, а през останалото време бършеше челото му с кърпата и му шепнеше думи на окуражение, раздразнение, загриженост и любов.

Сабрина знаеше, че той не чува нито една нейна дума, но се надяваше, че, може би, той все пак щеше да успее да я разбере някак си.

Съзнанието започна да се завръща в ъгълчетата на мозъка му. Влажен въздух тежеше върху кожата му. Соленият мирис на морето изпълни ноздрите му. Той смътно дочу тътена на разбиващите се вълни. Далечен… глух. Всичко беше черно, съвсем черно. Някакъв сън ли беше това? Или смъртта?

Никълъс се опитваше да се измъкне от тъмнината, да плува срещу течението на реката на забвението. Той извъртя рязко глава и остра болка премина през тила му. Болка. Позната, но смътна. Тя разтърсваше главата му и пулсираше през цялото му тяло.

Опита се да отвори очи, но не успя. Твърде слаб ли беше, или очите му бяха закрити с превръзка? Около него се носеха гласове, но само един успяваше да проникне в сенките на мозъка му.

Женският глас беше тих и леко дрезгав. Може би поради влажния въздух, може би поради начина, по който говореше тя, той с удивление осъзна, че гласът й накара кръвта му да закипи. Колкото и непочтено и абсурдно да беше, той желаеше единствено да обладае тази жена.

Кого желаеше? Коя беше тази жена, по която копнееше? Объркващи картини изпълваха съзнанието му. Мисли и спомени се смесваха в неразличим калейдоскоп от безсмислени емоции и желания, оцветени от времето и затъмнени от болката.

Нежни пръсти погалиха гърдите му. Хладни, нежни пръсти, леки и закачливи… Той въздъхна, когато усети топли устни върху своите. Сладка тръпка премина по тялото му при неочакваното докосване.

Тя се спря и той се зачуди дали тя също усещаше напрежението между тях. След това отново усети дъха й върху лицето си и устните й леко докоснаха неговите. Той се стресна за миг, след което изви тяло към нея. Устните й се разтвориха и езикът й погали вътрешния ръб на устата му. Кръвта му закипя от желание. Мозъкът му работеше трескаво. Каква жена можеше да се целува толкова смело? Може би… това вече нямаше значение.

Какво нямаше значение вече? Той бе обзет от безсилие. Защо не можеше да си спомни? Това беше толкова важно. Коя беше тя?

Сабрина. Името й изникна внезапно. Бри. Тя беше… какво? Лек аромат се носеше около него. Нейният аромат, спомен от днес? От вчера… от вечността?

Жена му; да, точно така, тя беше негова жена. Появиха се откъслеци от спомени. Не пасивната жена-дете от младостта му; това беше жена, която трябваше да бъде оценявана, пазена и дори обичана. Той я беше спечелил, нали? Или поне я беше получил. Най-значителната му победа, а може би… най-големият му провал? Не знаеше кое от двете беше вярно.

Сабрина… Бри… лейди Б. Имената, картините и емоциите, ароматите и звуците от настоящето и смътните спомни отпреди едно десетилетие нахлуваха в съзнанието му и се смесваха. Мечти и фантазии се объркваха с действителността в загадка от въпроси, които той не можеше да разбере и да им отговори, до които не можеше да достигне.

Отново потъна в тъмнината. Изтощеният му мозък се поддаде на нуждата на тялото му от сън. Една мисъл оставаше загнездена някъде дълбоко в съзнанието му, смътна и недостъпна. Той се опитваше да стигне до нея, тъй като инстинктивно знаеше, че тя щеше да му даде ключа към онова, което търсеше и решението на загадки, които отдавна се бе отказал да разреши.

И щеше да му даде покой.

Никълъс отвори очи със сила, която идваше единствено от решителността му. Погледът му беше замъглен и той едва различи гредите на някакъв таван. Къде се намираше? Присви вежди в опит да си спомни и се опита да седне.

Остра болка прониза главата му и се разпростря по цялото му тяло. Той се задъха и се отпусна на леглото; очите му отново се затвориха.

— Добре дошъл обратно при нас — поздрави го един тих, чувствен глас. Нейният глас. Гласът на Сабрина.

Той отвори предпазливо очи, като избягваше да прави и най-малкото движение. Лицето й беше надвесено над неговото.

— Къде съм? — Той буквално изграчи думите.