Идеалната съпруга

Сабрина се облегна на перилата и подпря глава върху дланите си. Погледът й се движеше неспокойно. При други обстоятелства екзотичната гледка на гъмжащото от хора пристанище на Неапол щеше да привлече авантюристката в нея. При други обстоятелства тя щеше да бъде омаяна от любопитното чуждестранно представление, в което участваха странни и интересни същества, от напевните езици на далечни държави, дори от силните, остри миризми, които се носеха по брега.

Вместо това тя въздъхна тежко. Сега, когато Никълъс вече знаеше целта на пътешествието им, но се беше съгласил — макар и неохотно — да участва, всяко забавяне я дразнеше. Сабрина се страхуваше, че оставащото до края на пътуването време ще се превърне в цяла вечност.

Те бяха пристанали преди повече от час. Никълъс спомена нещо за изпращане на някакво писмо и слезе на сушата. Мат не се виждаше никъде и вероятно се занимаваше с хилядите дреболии, свързани с товара и запасите на кораба, както и с най-различни други моряшки задачи. Толкова много време бе минало, откакто Сабрина се беше качила на кораб за последен път, че подробностите от престоя в пристанищата се бяха заличили от паметта й, заедно с още много други безполезни парчета информация. Тъй като и двамата мъже бяха заети, Сабрина трябваше да се задоволи с това да наблюдава дейността, която кипеше на кея.

— Едно пени за мислите ти. — Мат се облегна на перилата до нея.

— Точно в този момент мислите ми не струват и толкова. Вероятно ще остана тук цял ден и ще се дразня за всяка секунда забавяне, освен ако не ми кажеш, че ще отплаваме веднага.

Мат се разсмя.

— Бри, твоето съкровище е останало скрито цели двадесет години. Сигурно може да почака още няколко дни.

— Не се тревожа за златото.

— Тогава защо си толкова нетърпелива?

— Не знам. Но мина твърде много време, откакто за последен път направих нещо вълнуващо, че се дразня от всичко, което ни забавя дори само с една минута.

— Нищо не може да се направи, Бри.

— Осъзнавам това. Просто този факт не ми харесва.

Тя отмести очи от гледката на пристанището и се вгледа в капитана.

— Вие с Никълъс как се разбирате? През последните няколко дни, след като той научи накъде сме тръгнали и с каква цел, двамата се държите като стари приятели. Смея ли да се надявам, че сте забравили за враждата си?

На Сабрина й се стори, че Мат подбира внимателно думите си.

— О, не бих казал, че сме приятели. Всъщност, аз не мисля, че му имам доверие.

— И защо не?

— Не ми се прави на обидена, Бри. Отлично знаеш каква е житейската история на този човек. Той е участвал активно в правителството и аз подозирам, че не се е занимавал само с дипломатически мисии.

Сърцето на Сабрина прескочи един удар. Дали Мат не беше научил за предишната им среша с Никълъс? Тя все още не беше решила дали да каже на Медисън, че се беше омъжила за агента, когото бяха надхитрили преди десет години, или да задържи тази информация за себе си.

Тя му хвърли предизвикателен поглед.

— Несъмнено, но какво общо има това?

— Той ме разпитва постоянно, Бри. И го прави изключително умело. Въпросите му винаги са задавани между другото, толкова незабележимо, че ми беше необходимо известно време, преди да се усетя.

Тя почувства как я обзема тревога.

— И какви са тези въпроси?

— Най-вече за миналото ми, за живота ми. Пита ме за семейството ми, за баща ми… за сестра ми. — Той я изгледа. — Последната тема е доста трудна. Нямам представа колко отчаяна е била тази сестра, какви проблеми е имала, кога е…

— Достатъчно — прекъсна го нетърпеливо тя. — Въпросите му са съвсем безобидни.

Мат поклати глава.

— Не мисля така. Той ме пита и за корабите ми, колко притежавам сега, колко съм притежавал преди десет години. Опита се да разбере, откъде съм взел парите, за да построя флотилията с която разполагам в момента. Не, той определено търси отговори. Просто ми се иска да знам какво се крие зад неговите въпроси. Единственото нещо, за което още не ме е питал, си ти.

— Е, това поне е нещо — каза тихо тя.

Той се загледа в нея и тя се почувства неудобно.

— Какво става, Бри? — попита тихо Медисън. — Има ли нещо, което не ми казваш?

През главата й преминаха една дузина различни мисли. Заслужаваше ли Мат да знае кой беше в действителност Никълъс, или тя дължеше на съпруга си по-голяма лоялност отколкото на стария си приятел и съдружник? Само защото Никълъс беше задал няколко въпроса, не означаваше, че той изпитва подозрения, а е просто любопитен. Все пак тя беше предупредена и може би щеше да бъде най-добре и за нея, и за Мат да каже на капитана какво знаеше.

Тя си пое дъх, за да се успокои.

— Може би е…

— Извинете, капитане, момиче. — Саймън им кимна отсечено. Намесата му я зарадва, защото така й се удаваше възможност да отложи за малко онова, което имаше да казва на Мат. Пък и той нямаше доверие на Никълъс, за да ги издаде неволно.

Мат се обърна към Саймън.

— Какво има?