Идеалната съпруга

Сабрина отхвърли мисълта, че увита в завивката вероятно приличаше на египетска мумия, и отиде до куфара си. Започна да рови из натъпканите в него дрехи и намери пожълтелия от времето лист. След това отиде до Никълъс и му го подаде мълчаливо.

Той я огледа резервирано от главата до петите.

— Не смяташ ли, че този разговор би трябвало да продължи, след като се облечеш?

Тя отказа да отстъпи от позицията си.

— Може би. Но ми се струва, че моето облекло няма никакво отношение към въпроса, който обсъждаме. Да не би да греша?

— И въпреки това…

Мат изстена раздразнено.

— Просто прочети проклетото писмо, за да можем да продължим.

Никълъс му хвърли изпълнен с отвращение поглед и пое листа от ръката на Сабрина. Тя затегна още по-плътно завивката около тялото си и се настани на ръба на леглото.

Сабрина се вглеждаше внимателно в съпруга си, докато той четеше писмото. Тревогата беше стегнала стомаха й. Лицето му отново беше станало безизразно и не показваше какво чувстваше или мислеше той. Тя погледна Мат. Той повдигна леко едната си вежда, сякаш изпитваше леко любопитство какво беше мнението на Никълъс, но не го беше грижа кой знае колко.

Тя не можеше да търпи повече това очакване. Никълъс вдигна очи и я погледна. Дъхът й замря в гърдите.

Гласът му беше хладен.

— Това несъмнено е най-смешното писмо, което съм чел през живота си.

— Какво?

Мат скочи на крака и издърпа писмото от ръката на Никълъс.

— Знаех си. Знаех си, че ще реагира така. Погледни го, Бри. Той не притежава авантюристична жилка, нито пък е надарен с живо въображение. Пък и за изпълнението на една такава задача е необходима доста смелост. На него тя просто му липсва.

Никълъс се зачерви при тази обида.

— Не приемам подобни обиди от никого, най-малкото пък от някакъв си невъзпитан американец, който бърка смелостта с глупостта.

— Джак Уинфийлд щеше да го направи. — Предизвикателните думи на Мат прозвучаха като гръмотевица в стаята.

Двамата се гледаха с ледени погледи. Сабрина се изправи и застана между тях, както си беше увита със завивката.

— На вас двамата не ви ли омръзна да се карате постоянно? Последния път, когато се сбихте, не постигнахте нищо, освен че се натъртихте взаимно. Няма да позволя да се хванете отново за гушите. — Тя се обърна към Мат и го изгледа остро. — Никълъс ми е съпруг, независимо дали това ти харесва или не. Няма да ти позволя да го обиждащ така. — Тя се завъртя към мъжа си. — Що се отнася до теб… — Никълъс повдигна високомерно вежди. — Мат ми беше верен приятел в продължение на толкова много години, че вече не бих могла да ги преброя. Той ми е помагал, когато съм имала нужда от помощта му, и прие да ми помогне и този път. Според условията на брака ни ти се съгласи да ми бъдеш равностоен партньор във всяко мое делово начинание. — Тя си пое дълбоко дъх. — Тогава имах предвид точно тази експедиция.

Никълъс присви очи.

— А ако откажа да се присъединя? Или ако откажа да ти позволя да продължиш с тази смехотворна експедиция? Какво ще стане тогава?

Сабрина отмести поглед встрани. Емоции, последствия и съдба се смесваха в съзнанието й. Тя се втренчи в едно петно на пода. Малко петно, което се запечата в съзнанието й, сякаш беше прегорено с нагорещено желязо. Колко странно беше, че с момента, в който й предстоеше да реши бъдещето си, някакво малко петънце щеше да остане завинаги в паметта й.

Тя вдигна глава и погледна Никълъс в очите. Той я гледаше така, сякаш искаше да проникне в душата й. Сабрина бе обзета от страх. Дали не беше намерила мъжа, който бе търсила цял живот, само за да го загуби точно сега? Можеше ли да го накара да разбере, че за нея търсенето на това злато вече не беше просто начин да събере средства, а нещо повече? Че сега това за нея беше възможност да се върне към един начин на живот, от който се беше отказала преди години? Тя не можеше да си позволи да спре. Сабрина осъзна, че беше направила своя избор много отдавна.

— Бих предпочела да се присъединиш към нас. Твоето участие има голямо значение за мен. Но ако откажеш… — Тя изправи рамене и замълча, за да събере смелост. Нямаше връщане назад. — Ще продължа независимо от това. С теб или без теб.

Тъмните очи на Никълъс изразяваха най-различни чувства, но гласът му беше спокоен.

— Имаш ли представа колко е опасно в Египет? В тази страна гъмжи от разбойници и непрокопсаници, които търсят съкровища, много по-стари от твоето. Но всеки от тях би прерязал красивото ти гърло дори при най-малкия намек за френско злато.

— Подготвена съм да поема този риск — отвърна тихо тя.

— Е, аз обаче не съм готов да те изложа на опасност. — Той прокара нервно пръсти през косата си. — И ще продължиш с тази глупост, дори ако ти забраня? Осъзнаваш ли, че твоите действия, твоето грубо незачитане на желанията ми, ще унищожат съвместното ни бъдеще?

Сабрина усети сълзи да напират в очите й, но си наложи да ги задържи.

— Да.

Никълъс се обърна и тръгна към вратата. Сърцето на Сабрина спря да бие и тя бе обзета от тревога. Той се спря и ръката му увисна във въздуха, както беше протегната към дръжката на вратата.