Идеалната съпруга

За добро или за зло, Никълъс Харингтън, граф Уайлдууд, най-сетне се беше влюбил до уши. Съмненията му за съществуването на това чувство се бяха изпарили и бяха заменени от вътрешна топлина, каквато той никога не бе познавал. Това не беше изгарящата жега на страстта, а нещо много по-силно, по-дълбоко, по-трайно. Странно беше, че любовта го беше споходила сега, когато дните на младостта му бяха останали безвъзвратно в миналото. Той се засмя на себе си. Поне един мъж на неговите години и с неговия опит беше достатъчно интелигентен, за да осъзнае това уникално и крехко чувство, и достатъчно зрял, за да го запази.

Той погледна жена си и се възхити на приумицата на съдбата, която ги беше събрала. Русата й коса блестеше на светлината на късното следобедно слънце подобно на тънки златни нишки. Никълъс отмахна кичурите, които се бяха спуснали по лицето й. Когато се бяха оженили, той бе предположил, че тя вярва, че техният брак по сметка ще бъде като толкова много други уредени бракове. Че двамата щяха да живеят живота си поотделно и щяха да бъдат заедно само когато необходимостта го налагаше. Но дори и тогава бе искал нещо повече от нея. Сега Никълъс никога нямаше да й позволи да го напусне и се надяваше, че тя нямаше да прояви желание да си тръгне.

Сабрина очевидно беше изтощена, но графът беше твърде неспокоен, за да заспи. Той все още усещаше известна болка в мускулите си, но главоболието почти беше изчезнало. Единствено страхът, че може да събуди жена си го караше да затвори очи, да приеме този приятен затвор и да си наложи да заспи.

През съзнанието му преминаваха откъслеци от някакви сънища. Части от разговори, спомени, страхове… желанието се криеше малко по-нататък. Той се опита да овладее спомените си, да осъзнае смисъла на отделните части, които се мотаеха безцелно из съзнанието му. Това беше нещо свързано с миналото. Нещо свързано с вчерашния ден? Не, много преди това. Нещо за морето, за някаква жена, за лейди Б…

Никълъс отвори рязко очи и единствено ръката, която беше обвита около Сабрина, му попречи да не скочи от леглото. Лейди Б. Контрабандистката, която той беше опитал — безуспешно — да залови преди едно десетилетие. Това беше името на кораба. Корабът, който беше собственост на проклетия американец. Как можеше да е такъв идиот и да не се сети за това досега?

Той бе обхванат от силно вълнение, но си наложи да остане спокоен и да обмисли внимателно неочакваното си откритие. Очевидно спомените за онази случка в миналото бяха предизвикани от удара по главата му — удар, който не се отличаваше много от удара, който го беше повалил преди толкова много години.

Никълъс си спомни как се беше събудил на някакъв пуст плаж, знаейки, още преди да отвори очи, че контрабандистите, които бе търсил, бяха изчезнали безследно. Беше се изправил и се беше намръщил при болката, която бе разцепила главата му. Бе почувствал едновременно благодарност, че бе останал жив, и ярост от това, че се бе провалил в мисията си. Той и досега не можеше да свикне с мисълта за този провал. Никой в Министерството на вътрешните работи не го беше обвинил за неуспеха му. Въпреки че Никълъс не бе успял да залови контрабандистите, той бе успял да прекрати дейността им. Но неспособността му да се справи изцяло със задачата си беше оставила черна сянка в съзнанието му, в досието, което той мислено бе изготвил за самия себе си. Досие, което дотогава беше включвало само победи.

На всичкото отгоре го беше победила една жена — загадъчната лейди Б. Той беше пречесал цялото село с армия опитни мъже, беше претърсил цялата околност, но без успех. Не само че никой не признаваше да знае нещо за нея, но и никой дори не потрепваше при споменаване на името й. В крайна сметка безполезността на усилията му го беше накарала да се откаже, но той не беше забравил нито поражението си, нито жената, която го беше победила.

Тя го беше преследвала в сънищата му дълго след като спомените бяха избледнели. В продължение на години все бе намирала начин да изплува из мъглата в съзнанието му и гласът й, целувката й, докосването й бяха подклаждали отново желанието му да има една жена, чието лице не бе виждал. Същата нужда, която сега изпитваше и към Сабрина.

Внезапно Никълъс осъзна приликата между жена си и лейди Б. И двете притежаваха смелост и независим дух, каквито той не бе срещал у никоя друга жена. И двете бяха много по-интелигентни отколкото всички жени, които беше познавал. И двете подклаждаха страстта му и караха кръвта му да закипи. Колко странно. Техните качества бяха абсолютната противоположност на онова, което той търсеше и очакваше у жените, но при тези две жени точно тези качества го привличаха неудържимо към тях.