Идеалната съпруга

— Заради Белинда. Когато се върнахме в Лондон след смъртта на Джак, аз знаех, че не мога да продължавам лудия живот, който бях водила преди. Хората вероятно щяха да ме приемат, но какво щеше да се случи с дъщеря ми, когато пораснеше достатъчно, за да заеме мястото си в обществото? Винаги щеше да я преследва образът на една майка, заклеймена като непочтена и бог знае какво още. — Тя поклати глава. — Не можех да позволя това. Не можех да позволя детето ми да плаща за моите грехове, колкото и незначителни да бяха те. — Сабрина въздъхна. — Затова се зарових в почтеност и приличие и се появявах в обществото само когато беше абсолютно необходимо. Оставях се да бъда забелязвана, без да привличам вниманието.

Пръстите му се плъзнаха надолу към долината между гърдите й и тя потръпна от докосването му.

— Значи по-скоро си съществувала, отколкото си живяла.

Сабрина сбърчи нос.

— По думите ти излиза, че животът ми е бил ужасен. Не беше чак толкова зле. Не съм живяла като отшелничка. Пък и освен това имах… други интереси, които запълваха времето ми. Но като цяло, животът ми беше доста…

— Тъп и скучен. — Той се наведе и целуна върха на носа й. — Обещавам ти, че никога няма да позволя животът ти отново да бъде скучен.

Тя уви ръце около врата му.

— И как, скъпи съпруже, смяташ да предотвратиш това?

Той я придърпа към себе си.

— Имам намерение да прекарвам много време, опитвайки се да измисля по-интересни дейности, с които да не позволя на скуката да навлезе в живота ти. — Устните му се срещнаха с нейните със страст, която сякаш подпечата обещанието му и открадна дъха й. Сабрина разтвори устни и пое жадно езика му в устата си. Желанието отново се надигна в тях.

Никълъс отдръпна устните си и започна да целува нежно врата й. Вълнение и възбуда се надигнаха в нея. Тя започна да хапе леко ухото му и прокара език по извивката на врата му, по тънкия, почти незабележим белег. Белегът очевидно беше много стар. Такава сериозна рана вероятно някога беше застрашила живота му.

— Никълъс, откъде имаш този белег на врата си?

Усилията му да разучи чувствителните точки на тялото й го бяха довели до раменете й. Той измърмори думите срещу кожата й, която беше настръхнала от усещането за близостта му.

— Не е нищо особено. Драскотина. Малък инцидент от детството ми.

„Малък инцидент от детството ми.“ Дъхът й спря, когато осъзна смисъла на тези думи, Господи! Никълъс беше правителственият агент, когото тя беше надхитрила преди толкова много години! Тя се беше омъжила за човек, който представляваше истинска заплаха за нейната безопасност. Същият онзи мъж, който я бе преследвал в сънищата й и който бе изпълвал фантазиите й, сега споделяше леглото й.

Иронията на ситуацията беше невероятна. Но това обясняваше толкова много неща. Незабавното привличане, което Сабрина беше изпитала към графа. Смътният й спомен, че е чувала някъде гласа му, че познава миризмата и целувките му. Може би съдбата ги бе срещнала отново и сега им даваше втора възможност.

Устните му стигнаха до гърдите й и той взе в устата си едно от зърната й; езикът му започна да го гали. Тревогата се опита да се пребори с възбудата и загуби. Откритието й и онова, което то означаваше за бъдещето й, се изгуби под натиска на докосванията му. По-късно щеше да има достатъчно време да размишлява над него. Тя не можеше да мисли разумно под огнената буря от усещания, която я поглъщаше.

Сабрина се остави на еротичното блаженство, което й доставяха умелите ласки на Никълъс, и се присъедини към него без никакви задръжки. Потънала в блаженството на страстта, последната й мисъл беше, че всичко между нея и този мъж, след всичките тези години, можеше да бъде отдадено само на магия.

Никълъс лежеше замаян, а Сабрина се беше сгушила плътно до него. Едната ръка беше обвил около спящата си жена, а другата беше сгънал под главата си. Той гледаше към гредите на тавана и си мислеше, че ако някой можеше да го види сега, сигурно би нарекъл усмивката му идиотска.

Любенето никога не му се беше отразявало по този начин. О, той, разбира се, често бе завършвал някоя страстна среща развълнуван и изтощен. Но това изпълващо цялото му същество усещане за доволство и щастие беше нещо съвсем ново и Никълъс се съмняваше, че някога щеше да му омръзне да го изпитва.

Сабрина въздъхна и се размърда и той я притегли по-близо до себе си. Уайлдууд никога не си беше представял, че почтеното същество, което беше избрал за своята идеална съпруга, би успяло да завладее сърцето му.

Но Сабрина беше нахлула в живота му и в душата му с абсолютната неизбежност на времето. И Никълъс вече не можеше да отрича очевидното.