Идеалната съпруга

— Дявол да го вземе. — Никълъс се обърна с лице към нея и въздъхна тежко. — Много добре. Ще участвам в това безумно начинание, та дори само за да те опазя жива.

Сабрина се беше подготвила да приеме отказа му и й бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае, че той й бе дал съгласието си. Отчаянието й беше заменено от радост. Тя се хвърли към него през стаята и го прегърна.

— Никълъс! — Тя се разсмя от радост и той й отвърна с уморена усмивка.

— Не вярвам, че това съкровище съществува. Убеден съм, че търсенето му ще се окаже безуспешно. Но… — Той се вгледа в очите й и тя затаи дъх, не смеейки да повярва на страстта, която видя в погледа му. — Струва ми се, че да обиколя половината свят не е твърде голяма цена, за да те задържа до себе си. И ако за да бъдеш щастлива е необходимо да предприемеш някакво безполезно и опасно търсене на съкровище, предполагам, че просто ще трябва да се екипирам с лопата, компас и кама.

— О, Никълъс, няма да съжаляваш за това.

— Ха. Вероятно ще съжалявам много. — Той я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. Устните му погалиха врата й и изпратиха сладостни тръпки по тялото й. Той зашепна в ухото й. — Аз обаче се сещам за много по-неприятни от пустинята места, на които да опозная жена си.

Той я положи на леглото и погледите им се срещнаха. Двамата си размениха неизречени обещания. Ако вчера бе станало физическото единение на брака им, то днес те обвързваха душите си Сабрина осъзна, че каквото и да се случеше, този мъж щеше да притежава вечно сърцето й.

— Ако вие двамата успеете да се отделите един от друг, имаме да обсъдим някои сериозни неща — чу се саркастичният глас на Мат. Той се отпусна в един стол и се загледа в тях с неприкрито раздразнение.

Сабрина се отдръпна неохотно от прегръдките на Никълъс. Той се настани до нея и хвърли отегчен поглед на капитана.

— Продължавай.

— Първо искам да знам защо смяташ, че писмото на Бри е толкова смешно.

Сабрина кимна в знак на съгласие.

— Указанията ми се струват ясни и доста умни.

Никълъс издърпа листа от ръцете на Мат.

— О, всичко, което е написано тук, наистина е кратко и лесно разбираемо. Проблемът не е толкова в това, което е написано, колкото в онова, което не е.

Сабрина се намръщи озадачено.

— Не те разбирам.

— Много е просто, скъпа. Когато Наполеон навлезе с войската си в Египет, той не беше любимецът на френското правителство. Всъщност, властващите дори не му обръщаха внимание. Мисълта, че правителството би му изпратило злато в подкрепа на усилията му, е смешна. Съжалявам, любов моя.

Сабрина бе обзета от разочарование. Възможно ли беше след усилията, които беше положила, всичко да се окаже напразно по причини, които не зависеха от нея?

В стаята настъпи тишина, в която всеки от присъстващите се потопи в мислите си.

Мат се беше загледал в ноктите на ръцете си. Той заговори бавно, сякаш обмисляше всяка дума, преди да я изрече.

— Бри? — Погледът му срещна нейния. — Няма ли първа страница това писмо?

Тя кимна.

— Мисля, че има.

— И тя не е у теб?

Сабрина въздъхна нетърпеливо.

— Много добре знаеш, че разполагам само с това. Не виждам какво би могла да помогне още една страница.

Мат се наведе към графа.

— Независимо дали правителството е стояло зад него или не, Бони имаше поддръжници във Франция, нали?

Никълъс кимна замислено.

— Така е. Кампанията му в Египет беше проведена много преди да бъде провъзгласен за император, но още тогава имаше хора, които бяха забелязали, че в него се крие голям потенциал.

Двамата се погледнаха. Сабрина местеше погледа си от единия към другия. Те сякаш бяха забравили за нейното присъствие. В гласовете им започна да се долавя вълнение.

— Значи не е твърде оптимистично да предположим… — каза Мат.

— …че подкрепата за Наполеон, а следователно и златото, не е дошла от правителството… — започна Никълъс.

— …а от частни източници и първата страница на писмото на Бри може би обяснява точно това — продължи капитанът.

— Следователно е възможно това съкровище все пак да съществува — обобщи Никълъс и на лицето му бавно се разля широка усмивка. Той погледна Мат с неохотно възхищение. — Много добре, Медисън.

— Като за американец ли? — Върху лицето на Мат се появи предизвикателна усмивка.

Никълъс кимна сериозно.

— Като за всеки.

Сабрина оглеждаше двамата мъже. Нещо неопределимо току-що се беше променило между тях. То беше удивително за гледане и отвличаше мислите й от…

— Да не би да казвате, че златото съществува?

— Не. Казвам, че просто има такава възможност.

— За мен това е достатъчно основание да го потърся — каза Мат и усмивката му стана още по-широка.

Никълъс повдигна вежди.

— Достатъчно основание да го потърсим.

Сабрина отвърна на усмивката на Мат и отбеляза със задоволство, че дори Никълъс най-сетне изглеждаше развълнуван от възможността за успех на експедицията.

— Значи сме съгласни? Ще продължим? Като съдружници?

— Като съдружници. Ако преди това не се избием. — Мат се ухили на графа.

Никълъс изстена.

— Като съдружници. И нека бог да ни е на помощ.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА