Играта на ангела

Зачовърка сиренето неохотно и ме погледна с вяла усмивка.

— Добро е — рече.

— Ще ти се види още по-добро, когато го изядеш.

Закусихме мълчаливо. Кристина, за моя изненада, опразни чинията си наполовина. После се скри зад чашата с кафе и ме загледа с крайчеца на окото.

— Ако искаш, ще си отида още днес — рече накрая. — Не бива да се тревожиш за мен. Педро ми даде пари и…

— Не искам да ходиш никъде. Не искам да ме напускаш отново — никога вече. Чуваш ли ме?

— Не съм добра компания, Давид.

— Значи ставаме двама.

— Онова сериозно ли го каза? Че ще заминем надалече?

Кимнах.

— Баща ми често казваше, че животът не дава втори шанс.

— Дава го само на онези, на които по начало не е дал първи. Това всъщност са шансове от втора ръка, от които никой не е успял да се възползва, но все пак са по-добре от нищо.

Тя се усмихна вяло.

— Изведи ме на разходка — рече внезапно.

— Къде искаш да отидеш?

— Искам да се сбогувам с Барселона.

40

Към средата на следобеда слънцето се показа иззад покривалото от облаци, което бурята беше оставила след себе си. Улиците, лъснали от дъжда, се превърнаха в отразяващи кехлибареното небе огледала, по които вървяха минувачите. Спомням си, че отидохме до началото на Ла Рамбла, където статуята на Колумб изплуваше от мъглата. Крачехме мълчаливо, съзерцавайки сградите и човешката навалица, сякаш бяха някакъв мираж, сякаш градът бе вече изоставен и забравен. Барселона никога не ми бе изглеждала толкова красива и толкова тъжна, както в онзи следобед. Вече се свечеряваше, когато стигнахме до книжарницата „Семпере и синове“. Скрихме се в един вход на отсрещната страна на улицата, където никой не можеше да ни види. Витрината на старата книжарница хвърляше мека светлина върху влажните и лъскави павета. Вътре се виждаше как Изабела, застанала на една стълба, подрежда книги на най-горния рафт, а в това време синът на Семпере съзерцаваше крадешком глезените й, докато уж преглеждаше някаква счетоводна книга зад тезгяха. Седнал в едно ъгълче, стар и изморен, господин Семпере наблюдаваше и двамата с печална усмивка.

— На това място съм намерил почти всички хубави неща в моя живот — казах аз, без да се замислям. — Не искам да се сбогувам с него.

Вече се беше мръкнало, когато се върнахме в къщата с кулата. На влизане ни посрещна топлината на огъня, който бях напалил, преди да излезем. Кристина тръгна по коридора и без да обели дума, започна да се разсъблича, оставяйки след себе си диря от дрехи по пода. Заварих я да ме чака, легнала в кревата. Легнах до нея и я оставих да направлява ръцете ми. Докато я милвах, усещах как мускулите на тялото й се изопваха под кожата. Нямаше нежност в очите й, само един страстен и неотложен копнеж. Изгубих се в тялото й, като я любих с настървение, докато усещах ноктите й, впити в кожата ми. Чух я да стене от болка и от живот, сякаш не й достигаше въздух. Накрая рухнахме един до друг, изтощени и плувнали в пот. Кристина подпря глава на рамото ми и потърси погледа ми.

— Твоята приятелка ми каза, че си се забъркал в някаква каша.

— Изабела?

— Много е загрижена за теб.

— Изабела е склонна да си въобразява, че е моя майка.

— Не мисля, че си на прав път.

Постарах се да избягна погледа й.

— Разправи ми, че работиш върху една нова книга, поръчка от чуждестранен издател. Тя го нарича „тарторът“. Казва, че ти е платил цяло състояние, но ти се чувстваш виновен, задето си приел парите. Казва, че се страхуваш от този човек, тартора, и че в цялата работа има нещо мътно.

Въздъхнах раздразнен.

— Има ли нещо, което Изабела да не ти е разказала?

— Другото си остава между нас двете — отвърна тя, като ми намигна. — Може би ме е излъгала?

— Не те е излъгала, това са си просто нейни разсъждения.

— И за какво става дума в тази книга?

— Това е приказка за деца.

— Да, Изабела ми каза, че точно така ще ми отговориш.

— Ако тя вече ти е дала всички отговори, защо ме разпитваш?

Кристина ме изгледа строго.

— За твое успокоение, а и за нейно, изоставих книгата. C’est fini58 — уверих я аз.

— Кога?

— Тази сутрин, докато ти спеше.

Тя свъси вежди недоверчиво.

— Ами този човек, тарторът, знае ли това?

— Не съм разговарял с него. Но предполагам, че се досеща. А ако ли не, много скоро ще се досети.

— В такъв случай ще се наложи ли да му върнеш парите?

— Мисля, че парите изобщо не го интересуват.

Кристина потъна в продължително мълчание.

— Може ли да прочета книгата? — попита тя накрая.

— Не.

— И защо не?

— Това е просто чернова, все още няма никакъв смисъл. Представлява куп от идеи и бележки, несвързани фрагменти. Изобщо не става за четене. Ще те отегчи.

— И все пак бих искала да я прочета.

— Защо?

— Защото си я написал ти. Педро винаги казва, че няма друг начин да опознаеш истински един писател, освен чрез дирята от мастило, която оставя след себе си; че личността, която си мислиш, че виждаш, е само един кух персонаж, а истината се крие винаги в художествената измислица.

— Това навярно го е прочел в някоя пощенска картичка.

— Всъщност тази мисъл е от един твой роман. Зная, че е така, защото аз също съм го чела.