Играта на ангела

— Плагиатството не я издига над нивото на обикновената глупост.

— Аз смятам, че има смисъл.

— Е, тогава сигурно е вярна.

— Значи мога да прочета книгата?

— Не.

Вечеряхме с хляба и сиренето, останали от сутринта, седнали един срещу друг на кухненската маса, като се споглеждахме от време на време. Кристина дъвчеше без апетит, разглеждайки всяка хапка хляб на светлината на маслената лампа, преди да я поднесе към устата си.

— Един влак потегля от Френската гара за Париж утре по обяд — рече тя. — Прекалено скоро ли е?

Не можех да избия от главата си образа на Андреас Корели. Представях си го как се изкачва по стълбите и чука на вратата ми във всеки момент.

— Предполагам, че не — съгласих се аз.

— Знам един малък хотел до Люксембургската градина, който дава под наем стаи за един месец — добави тя. — Малко е скъп, но…

Предпочетох да не я питам откъде познава този хотел.

— Цената няма значение, но аз не говоря френски — отбелязах.

— А аз — да.

Сведох поглед.

— Погледни ме в очите, Давид.

Сторих го неохотно.

— Ако предпочиташ да си отида…

Аз заклатих глава. Тя хвана ръката ми и я поднесе към устните си.

— Ще се получи, ще видиш — каза. — Сигурна съм. Това ще е първото нещо в живота ми, което ще се получи добре.

Погледнах я — една сломена жена с насълзени очи, седнала в здрача, и не си пожелах нищо друго на този свят, освен да мога да й върна онова, което никога не бе имала.

Настанихме се на канапето в галерията, сгушени под две одеяла, и се загледахме в жаравата на огъня. Заспах, като милвах косата на Кристина и си мислех, че това щеше да е последната нощ, която прекарвах в тази къща — тъмницата, в която бях погребал младостта си. Сънувах, че тичам из улиците на една Барселона, наводнена от часовници, чиито стрелки се въртяха в обратна посока. Улички и булеварди се извиваха покрай мен като тунели, надарени със собствена воля, образувайки жив лабиринт, който осуетяваше всичките ми опити да напредна из него. Накрая, под едно обедно слънце, което пламтеше в небето като кълбо от нажежен метал, успях да се добера до Френската гара и се отправих с цялата бързина, на която бях способен, към перона, където влакът вече потегляше. Затичах се след него, но той набираше скорост и въпреки всичките ми усилия успях само да го докосна с върха на пръстите си. Продължих да тичам, докато останах без дъх и, стигайки до края на перона, рухнах в пустотата. Когато вдигнах поглед, вече беше късно. Влакът все повече се отдалечаваше, а лицето на Кристина се взираше в мен от последния прозорец.

Отворих очи и видях, че Кристина не е при мен. Огънят се бе превърнал в шепа пепел, в която едва проблясваха искри. Станах и погледнах през прозореца. Развиделяваше се. Залепих лице на стъклото и забелязах мъжделива светлина в прозорците на кабинета. Запътих се към витата стълба, която водеше нагоре към кулата. Бакърени отблясъци се стелеха по стъпалата. Изкачих се бавно. Когато стигнах до кабинета, спрях на прага. Кристина седеше на пода с гръб към мен. Сандъкът до стената бе отворен. Тя държеше в ръце папката с ръкописа за тартора и тъкмо развързваше шнура, с който бе вързана.

Когато чу стъпките ми, спря.

— Какво правиш тук? — попитах, мъчейки се да скрия тревогата в гласа си.

Кристина се обърна и ми се усмихна.

— Шпионирам.

Проследи погледа ми, втренчен в папката в ръцете й, и доби лукаво изражение.

— Какво има тук вътре?

— Нищо. Бележки. Драсканици. Нищо интересно…

— Лъжец такъв. Бас държа, че това е книгата, над която си работил — рече тя и започна да развързва шнура. — Умирам от желание да я прочета…

— Бих предпочел да не го правиш — казах аз с най-нехайния тон, на който бях способен.

Кристина свъси вежди. Използвах момента, за да коленича пред нея и внимателно да измъкна папката от ръцете й.

— Какво има, Давид?

— Нищо, няма нищо — уверих я аз, лепнал глуповата усмивка на лицето си.

Завързах отново шнура на папката и я върнах обратно в сандъка.

— Няма ли да я сложиш под ключ? — попита Кристина.

Обърнах се, готов да поднеса някакво извинение, но тя вече бе изчезнала по стълбите надолу. Въздъхнах и затворих капака на сандъка.

Заварих Кристина долу в спалнята. За един миг ме изгледа така, сякаш бях непознат. Останах на прага.

— Извинявай — подех аз.

— Няма защо да ми искаш извинение — отвърна тя. — Не биваше да си пъхам носа там, където не ми е работа.

— Не става дума за това.

— Няма значение — каза тя с ледена усмивка и разсече въздуха с безгрижен жест.

Кимнах, отлагайки втория щурм за по-благоприятен момент.

— Билетните гишета на Френската гара отварят скоро — рекох аз. — Мислех да изляза, за да съм там още когато отварят, и да купя билети за влака днес по обяд. После ще отида до банката да изтегля пари.

Кристина само кимна.

— Много добре.

— Защо през това време не приготвиш една чанта с дрехи? Аз ще се върна най-много след два часа.

Тя се усмихна едва-едва.

— Ще те чакам тук.

Приближих се до нея и обхванах лицето й с длани.

— Утре вечер ще бъдем в Париж — казах й аз.

После я целунах по челото и излязох.

41