Играта на ангела

Фоайето на Френската гара бе простряло пред краката ми лъскав като огледало под, в който се отразяваше големият часовник, окачен на тавана. Стрелките показваха, че часът е седем и трийсет и пет минути сутринта, но билетните гишета все още бяха затворени. Един разсилен, въоръжен с голяма метла и донякъде театрални маниери, метеше до блясък пода, като си подсвиркваше някаква песенчица и, доколкото му позволяваше накуцването, поклащаше хълбоци с известна грация. Поради липса на друго занимание се заех да го наблюдавам. Беше дребен човечец, когото светът сякаш бе изцедил до такава степен, че му бе отнел всичко освен усмивката и удоволствието да може да чисти този под с такова усърдие, като че ли бе подът на Сикстинската капела. В помещението нямаше други хора и човекът накрая си даде сметка, че е наблюдаван. Когато старателното му метене го отведе за пети път близо до моя наблюдателен пост на една от дървените пейки, наредени по края на фоайето, разсилният спря, подпря се с две ръце на дръжката на метлата и се осмели да ме погледне открито.

— Никога не отварят навреме — обясни той, като махна с ръка към гишетата.

— Тогава защо слагат табела, на която пише, че отварят в седем?

Човечецът сви рамене и въздъхна с философско изражение.

— Че те слагат и разписания на влаковете, ама за тия петнайсет години, откакто съм тук, не съм видял ни един, който да пристигне или да замине в указания час — рече той.

Разсилният продължи да мете все така прецизно и след петнайсет минути чух как се отвори прозорчето на едно гише. Отидох до него и се усмихнах на служителя.

— Мислех, че отваряте в седем — казах аз.

— Така пише на табелата. Какво искате?

— Два билета първа класа за Париж, за влака, който потегля по обяд.

— За днес ли?

— Стига да не представлява голяма трудност.

Издаването на билетите му отне почти петнайсет минути. Когато приключи този епохален труд, той ги подхвърли пренебрежително на тезгяха.

— В един часа. Четвърти перон. Не закъснявайте.

Платих и тъй като не си тръгнах веднага, бях възнаграден с един враждебен въпросителен поглед.

— Има ли още нещо?

Усмихнах се и поклатих глава, а служителят побърза да захлопне прозорчето под носа ми. Обърнах се и прекосих фоайето, излъскано до блясък благодарение на разсилния, който ми махна с ръка отдалече и ми пожела „bon voyage“.

Централният офис на Испано-колониалната банка на улица „Фонтанела“ създаваше впечатление за храм. Един голям портик водеше към обширно помещение с поставени по края статуи, което се простираше до редица гишета, разположени като олтар. От двете му страни, подобно на параклиси и изповедални, бяха наредени маси от дъбово дърво и достойни за маршал кресла, като всичко това бе под грижите на малка армия от финансови инспектори и други служители, спретнато облечени и снабдени с дружелюбни усмивки. Изтеглих четири хиляди франка в брой и получих указания как да тегля пари от парижкия клон на банката на ъгъла на „Рю дьо Рен“ и булевард „Распай“, близо до хотела, споменат от Кристина. С това малко състояние в джоба си аз се сбогувах с персонала, без да обръщам внимание на предупрежденията на управителя, който изтъкна колко неразумно е човек да се разхожда с толкова пари из улиците.

Слънцето се издигаше по едно синьо небе с цвят на добра сполука, а свежият бриз носеше мирис на море. Вървях бързо и леко, сякаш се бях отърсил от огромно бреме, и почвах да си мисля, че градът е решил да ме пусне да си отида без неприязън. Спрях се на Пасео дел Борн, за да купя цветя за Кристина — бели рози, превързани с червена панделка. Качих се по стълбите на къщата с кулата, като взимах стъпалата по две наведнъж, широко усмихнат и уверен, че това ще е първият ден от един живот, който бях мислил за навеки изгубен. Пъхнах ключа в ключалката, за да отворя вратата, но тя сама поддаде. Беше отворена.

Бутнах я навътре и влязох във вестибюла. В къщата цареше тишина.

— Кристина?

Оставих цветята върху лавицата в коридора и надникнах в спалнята. Кристина не беше там. Отидох до галерията в дъното, но и там нямаше помен от нея. Приближих се до стълбата, която водеше към кабинета, и оттам се провикнах високо.

— Кристина?

Само ехото ми отговори. Свих рамене и погледнах часовника, който стоеше на една от витрините на библиотеката в галерията. Часът бе почти девет. Предположих, че Кристина навярно бе излязла, за да купи нещо, и бидейки поразглезена от живота си в Педралбес, където боравенето с врати и ключалки беше работа на прислугата, бе оставила входната врата отключена. Докато я чаках, реших да полегна на канапето в галерията. Слънцето нахлуваше през големите прозорци, едно чисто, искрящо зимно слънце, което ме огряваше като милувка. Затворих очи и се опитах да реша какво да взема със себе си. Бях прекарал половината от живота си, заобиколен от всички тези вещи и сега, когато бе дошло време да се сбогувам с тях, не бях в състояние да направя кратък списък на онези, които смятах за насъщни. Малко по малко, без да си давам сметка, сгряван от топлите слънчеви лъчи и от вяли надежди, аз кротко заспах.