Когато се събудих и погледнах часовника на библиотеката, беше дванайсет и половина. До заминаването на влака оставаше едва половин час. Скочих като опарен и изтичах в спалнята.
— Кристина?
Този път обиколих цялата къща, стая по стая, докато стигнах до кабинета. Нямаше никого там, но ми се стори, че долавям една странна миризма. Фосфор. Светлината, влизаща през прозорците, улавяше една тъничка мрежа от синкави нишки дим, увиснали във въздуха. Пристъпих навътре в стаята и намерих две изгорели кибритени клечки на пода. Разкъсван от безпокойство, коленичих до сандъка. Отворих го и въздъхнах от облекчение. Папката с ръкописа все още си беше там. Канех се да затворя сандъка, когато забелязах нещо. Червеният шнур на папката бе развързан. Взех я и я разтворих, прегледах страниците, но като че ли нищо не липсваше. Завързах я отново, този път с двоен възел, и я върнах на мястото й. Затворих сандъка и пак слязох на долния етаж. Седнах на един стол в галерията и зачаках, обърнат с лице към дългия коридор, който водеше към входната врата. Минутите се изнизваха с безкрайна жестокост.
Съзнанието за случилото се бавно се сгромоляса върху мен и желанието ми да вярвам и да се доверявам се превърна в жлъч и горчилка. Не след дълго чух камбаните на „Санта Мария дел Мар“, които отброиха два часа. Влакът за Париж вече бе потеглил от гарата, а Кристина още я нямаше. Тогава разбрах, че си е отишла, че онези кратки часове, споделени с нея, са били просто мираж. Погледнах през прозорците към сияйния ден навън, който вече нямаше цвят на сполука, и си представих как се е върнала във Вила Елиус, търсейки подслон в обятията на Педро Видал. Усетих как озлоблението бавно отравя кръвта ми и се изсмях на самия себе си и на абсурдните си надежди. Останах така, неспособен да направя и една крачка, и само гледах как градът притъмнява, докато следобедът преваляше и сенките по пода на кабинета се удължаваха. По едно време станах и се приближих до прозореца. Отворих го от край до край и надникнах навън. Достатъчно метри ме деляха от земята долу. Достатъчно, за да си строша костите и те да се превърнат в кинжали, които да пронижат тялото ми и да го оставят да издъхне в локва кръв на плочите в двора. Запитах се дали болката ще е тъй свирепа, както си я представях, или пък силата на сблъсъка ще притъпи напълно сетивата ми и ще ми предостави бърза и ефикасна смърт.
Тогава чух ударите по вратата. Един, два, три. Настойчив тропот. Обърнах се, все още замаян от тези мисли. Отново се почука. Някой стоеше долу и блъскаше по вратата ми. Сърцето ми прескочи и аз се втурнах по стълбите, убеден, че Кристина се е върнала, че просто е била задържана по пътя от нещо непредвидено, че моите жалки и презрени подозрения са били неоснователни и че този ден, въпреки всичко, щеше да се окаже първият ден от обещания живот. Изтичах до вратата и я отворих. Тя стоеше там, в сенките, облечена в бяло. Поисках да я взема в обятията си, но в този миг видях обляното й в сълзи лице и осъзнах, че тази жена не бе Кристина.
— Давид — промълви Изабела със скършен глас. — Господин Семпере почина.
Трето действие
Играта на ангела
1
Вече се беше смрачило, когато стигнахме до книжарницата. Едно златисто зарево нарушаваше вечерната синева пред вратите на „Семпере и синове“, където се бяха събрали стотина души със свещи в ръце. Някои плачеха мълчаливо, други си разменяха погледи, без да знаят какво да кажат. Разпознах някои лица — приятели и клиенти на Семпере, хора, на които старият книжар бе подарявал книги, хора, посветени в изкуството на четенето благодарение на него. Докато новината се разнасяше из квартала, продължаваха да пристигат още приятели и читатели, които не можеха да повярват, че господин Семпере вече не е между живите.
Лампите в книжарницата бяха запалени и вътре се виждаше дон Густаво Барсело, прегърнал с всички сили един млад мъж, който едва се държеше на краката си. Не осъзнах, че това бе синът на Семпере, докато Изабела не стисна ръката ми и не ме въведе в книжарницата. Когато ме видя да влизам, Барсело вдигна поглед и ми отправи печална усмивка. Синът на книжаря ридаеше в прегръдките му и на мен не ми достигна смелост да отида да се здрависам с него. Изабела бе тази, която се приближи до него и сложи длан на гърба му. Семпере син се обърна и аз видях съкрушеното му лице. Изабела го отведе до един стол и му помогна да седне; той направо рухна на седалката като счупена кукла. Тогава Изабела коленичи до него и го прегърна. Никога не съм се гордял така с някого, както се гордеех с нея в този миг. Тя вече не изглеждаше момиче, а жена, по-силна и по-мъдра от всички, които присъствахме там.
Барсело се приближи до мен и ми подаде треперещата си ръка. Аз я стиснах.
— Случило се е преди два часа — обясни той с пресипнал глас. — Останал за малко сам в книжарницата и когато синът му се върнал… Казват, че се препирал с някого… Не зная. Според доктора сърцето му не е издържало.
Преглътнах с мъка.
— Къде е?