Играта на ангела

„Потайностите на Барселона“ скоро родиха една малка звездичка на художествената проза, публикувана на части — героиня, която бях нарисувал във въображението си така, както само човек на седемнайсет години може да нарисува една жена-вамп. Клое Перманъе беше тъмната принцеса на всички фатални жени. Прекалено умна и още по-коварна, Клое Перманъе винаги се кипреше с фини корсети — последен писък на модата — и играеше ролята на любовница и незаменима помощница на загадъчния Балтасар Морел, мозък на подземния свят. Той пък живееше в една подземна квартира, пълна с автомати и зловещи реликви, чийто таен вход се намираше в тунелите, погребани под катакомбите на Готическия квартал. Любимият метод, по който Клое виждаше сметката на своите жертви, бе най-напред да ги прелъсти с хипнотичен танц, сваляйки одеждите си; сетне ги целуваше с устни, начервени с отровно червило, което парализираше всичките им мускули и клетниците тихо умираха от задушаване, докато тя ги гледаше в очите — като за целта предварително изпиваше противоотрова, разтворена в „Дом Периньон“ от специална резерва. Клое и Балтасар си имаха собствен кодекс на честта: ликвидираха само изметта и очистваха света от главорези, влечуги, набожни лицемери, фанатици, задкулисни догматици и всевъзможни кретени, които — в името на флагове, богове, езици, раси и какви ли не дивотии, прикриващи алчност и скъперничество — превръщат тая земя в твърде окаяно място за останалите. За мен двамината бяха герои еретици, каквито са всички истински герои. За дон Басилио, чиито литературни предпочитания бяха здраво вкоренени в златния век на испанската поезия, всичко това бе колосална глупост. Все пак, поради добрия прием от страна на читателите и обичта, която изпитваше към мен против волята си, той понасяше моите чудатости и ги приписваше на прекален младежки плам.

— Имате повече талант, отколкото добър вкус, Мартин. Патологията, която ви е налегнала, си има име и то е „Гран Гиньол“7, а за драмата то е същото, което е сифилисът за срамните части. Човек го прихваща по начин, който е приятен, но оттам насетне нещата тръгват зле. Трябва да четете класиците или поне дон Бенито Перес Галдос8, за да издигнете литературните си аспирации.

— Ама на читателите им харесват моите разкази — изтъквах аз.

— Заслугата не е ваша. Дължи се на конкурентите ви, които са толкова некадърни, че само с няколко реда могат дълбоко да приспят дори магаре. Да видим кога най-сетне ще узреете и ще паднете от дървото на забранения плод.

Съгласявах се с него с престорено разкаяние, но тайно кътах в душата си тези забранени думи, „Гран Гиньол“, и си казвах, че всяка кауза, ако ще да е и най-лекомислената, заслужава един поборник, който да защитава честта й.

Бях започнал да се чувствам най-щастлив сред людете, когато открих, че на неколцина колеги от вестника им се зловиди моят успех. Неприятно им бе, че изтърсакът, който бе нещо като домашен любимец на редакцията, вече е направил първите си стъпки на писателското поприще, докато техните литературни амбиции от години крееха в едно сиво и жалко чистилище. Фактът, че читателите на вестника жадно поглъщаха и ценяха тези скромни разкази повече от всеки друг материал, публикуван на страниците му през последните двайсет години, само утежняваше положението. За броени седмици видях как наранената гордост на онези, които доскоро бях смятал за единственото си семейство, ги превърна във враждебен трибунал, който започна да пести поздравите и думите си към мен и се зае да усъвършенства оскърбения си талант, отправяйки зад гърба ми презрителни и коварни забележки по мой адрес. Моят добър и непонятен късмет се приписваше на помощта на Педро Видал, на невежеството и глупостта на нашите абонати и на онова категорично и широко разпространено национално убеждение, че да постигнеш известен успех в коя да е професионална област е неопровержимо доказателство за некадърност и липса на заслуги.

При този неочакван и неблагоприятен развой на събитията Видал се опитваше да повдигне духа ми, но аз вече подозирах, че дните ми в редакцията са преброени.

— Завистта е религията на посредствените. Тя им носи утеха, откликва на тревогите, които ги гризат отвътре, и в крайна сметка разлага душата им и им позволява да оправдаят собствената си нищожност и алчност — дотам, че да ги приемат за добродетели и да повярват, че райските двери ще се отворят само за нещастници като тях. Нещастници, които минават през живота, без да оставят друга следа освен мизерните си намерения да омаловажават останалите и да отхвърлят, по възможност даже да унищожават онези, които със самото си съществуване и качества ясно изобличават тяхното тесногръдие, скудоумие и страхливост. Блажен е онзи, по когото лаят идиотите, защото неговата душа никога не ще им принадлежи.

— Амин — съгласяваше се дон Басилио. — Ако не се бяхте родили богат, трябваше да станете свещеник — или пък революционер. С такива проповеди може да се изтръгне разкаяние даже от епископ.