Играта на ангела

Педро Видал живееше във Вила Елиус, огромно модернистично жилище на три етажа с кула, кацнало на склона, който се издигаше по Педралбес, на кръстовището на улиците „Абадеса Олсет“ и „Панама“. Къщата бе подарък, направен от баща му преди десет години с надеждата, че на Видал най-сетне ще му уври главата и ще създаде семейство — начинание, което синът отсрочваше вече няколко петилетки. Животът бе благословил дон Педро Видал с многобройни таланти, сред които и дарбата да разочарова и оскърбява баща си с всяка своя постъпка и начинание. Фактът, че родителят го виждаше да дружи с нежелани елементи като мен, никак не облекчаваше положението. Спомням си, че веднъж, когато бях посетил моя ментор, за да му занеса някакви материали от вестника, се натъкнах на патриарха на клана Видал в един от салоните на вила Елиус. Щом ме видя, бащата на дон Педро ми нареди да донеса чаша с газирана вода и чиста кърпа, за да почистя едно петно на ревера му.

— Струва ми се, че сте се заблудили, господине. Аз не съм слуга…

Той ми отправи една усмивка, която без излишни приказки ясно показваше как стоят нещата на тоя свят.

— Ти си заблуденият, момко. Слуга си, независимо дали го знаеш, или не. Как се казваш?

— Давид Мартин, господине.

Патриархът сякаш изпробва името ми на вкус.

— Послушай съвета ми, Давид Мартин. Махни се от тази къща и се върни там, където ти е мястото. Така ще спестиш много проблеми и на себе си, и на мен.

Никога не признах това на дон Педро, но веднага изтърчах в кухнята, взех газираната вода и кърпата и прекарах четвърт час, чистейки сакото на великия мъж. Кланът Видал хвърляше дълга сянка, и въпреки че дон Педро обичаше да си придава непринудено елегантния облик на бохем, целият му живот бе едно продължение на фамилната мрежа. Вила Елиус бе удобно разположена на пет минути път от голямото бащино имение, което се издигаше в горния участък на Авенида Пиърсън — една катедрална смесица от балюстради, парадни стълбища и мансарди, която съзерцаваше цяла Барселона отдалече така, както дете би разглеждало разхвърляните си играчки. Всеки божи ден една експедиция, съставена от двама слуги и готвачка от голямата къща, както бе известно бащиното жилище сред обкръжението на фамилията Видал, пристигаше във Вила Елиус, за да чисти, лъска, глади, готви и изобщо да глези моя заможен покровител в това удобно гнездо, спасявайки го от досадните тегоби на всекидневния живот. Дон Педро Видал се придвижваше из града с нов-новеничък автомобил „Испано-Суиса“11, управляван от фамилния шофьор Мануел Сание, и вероятно през целия си живот не се бе качвал на трамвай. Като достойна издънка на знатен род Видал не бе в състояние да долови онова мрачно и злокобно очарование, което излъчваха убогите пансиони на тогавашна Барселона.

— Хайде, изплюйте камъчето, дон Педро.

— Това място прилича на зандан — обяви най-сетне той. — Просто не зная как можеш да живееш тук.

— С моята заплата — едва-едва.

— Ако е необходимо, аз ще доплатя, колкото не ти достига, за да живееш някъде, където не вони на сяра или на пикня.

— И през ум да не ви минава.

Видал въздъхна.

— „Умря от гордост и невъобразим задух“. Ето ти една безплатна епитафия.

В следващите няколко минути гостът ми бе зает да крачи из стаята, без да обели дума, като току се спираше, за да разгледа миниатюрния ми гардероб, да надникне през прозореца с кисела физиономия, да пипне зеленикавата боя, с която бяха покрити стените, и да почука лекичко с показалец голата електрическа крушка, висяща от тавана, сякаш искаше лично да се увери, че всичко това е от най-долно качество.

— Какво ви носи насам, дон Педро? Да не би да ви омръзна чистият въздух на Педралбес?

— Не идвам от къщи, а от редакцията.

— И по каква причина?

— Любопитно ми беше да видя къде живееш, пък и ти нося нещо.

Измъкна от сакото си един плик от бяла пергаментова хартия и ми го подаде.

— Пристигна днес в редакцията на твое име.

Взех плика и го разгледах. Беше запечатан с печат от червен восък, в който личеше рисунка на крилат силует. Силует на ангел. Като изключим това, на плика се виждаше само името ми, красиво изписано с алено мастило и изящен почерк.

— Кой го праща? — попитах заинтригуван.

Видал сви рамене.

— Някой почитател. Или пък почитателка. Нямам представа. Отвори го.

Отворих го внимателно и извадих сгънат лист хартия, на който със същия почерк бе написано следното: