Играта на ангела

— Да, смейте се, смейте се — протестирах. — Аз обаче съм онзи, когото не могат да понасят тук.

Въпреки враждебните чувства и подозрения, които си бях навлякъл вследствие на упорития си труд, печалната истина бе, че при целия ми ореол на популярен автор заплатата ми стигаше само колкото да се прехранвам, да си купувам повече книги, отколкото имах време да прочета, и да плащам наем за мизерна стаичка в един пансион, погребан в малка уличка близо до улица „Принсеса“ и ръководен от една набожна галисийка на име доня Кармен. Въпросната личност изискваше скромност и благоразумие и сменяше чаршафите веднъж месечно, поради което на обитателите се препоръчваше да не се поддават на изкушенията на онанизма и да не си лягат с мръсни дрехи. Не беше нужно да се забранява присъствието на особи от женски пол в помещенията, защото в цяла Барселона нямаше и една жена, която би се съгласила да влезе в тая окаяна дупка дори под смъртна заплаха. Там научих, че в живота почти всичко може да се забрави, като се почне от миризмите, и че ако желаех нещо на тоя свят, то бе да не умра в такъв коптор. В мигове на униние — а такива имаше предостатъчно — си казвах, че единственото нещо, което би могло да ме измъкне оттам, преди да съм пипнал туберкулоза, е литературата. А ако заради моя успех някой го сърбеше душата или пък оная работа, спокойно бих му пожелал да се почеше с чук.

В неделните дни по време на месата, когато доня Кармен отиваше на своята ежеседмична среща с Всевишния, ние, наемателите, използвахме случая, за да се съберем в стаята на най-отдавнашния квартирант, един неудачник на име Елиодоро, който на млади години бе имал амбицията да стане матадор, но си бе останал коментатор на кориди и отговорник за тоалетните на Пласа Монументал9.

— Бикоборското изкуство умря — тържествено оповестяваше той. — Сега алчни печалбари и бездушни тореадори са обърнали всичко на търговия. Публиката изобщо не може да направи разлика между една корида за невежите маси и едно изкусно представление, което само опитните хора могат да оценят.

— Ех, ако ви бяха дали възможност да се проявите, дон Елиодоро, съвсем друг вятър щеше да задуха.

— Там е работата, че в тая страна триумфират само некадърниците.

— Дума да няма.

След седмичната проповед на дон Елиодоро настъпваше време за празненството. Скупчени като сардели пред прозорчето на стаята, наемателите можеха да видят, а и да чуят през капандурата усилията на една съседка от отсрещната сграда, Марухита, която се бе сдобила с прякора Лютата чушка заради пиперливия си език и щедрите си анатомични дадености с формата на камби. Марухита припечелваше някоя пара, като чистеше второкласни заведения, ала в неделните дни и църковните празници се посвещаваше на годеника си семинарист, който слизаше инкогнито в града с влак от Манреса10 и се втурваше да опознае греха с жар и охота. Един ден моите съквартиранти тъкмо се бяха струпали пред прозорчето, за да зърнат мощните бутове на Марухита при някой от онези тласъци, които ги подмятаха като тесто за великденски хлебчета, когато на вратата на пансиона се позвъни. Поради липсата на доброволец, който да отиде да отвори и съответно да рискува да изгуби позиция с добра видимост към зрелището, устоях на желанието да се присъединя към техния хор и се запътих към вратата. Когато я отворих, се натъкнах на необичайна и невероятна гледка в такава окаяна рамка. Дон Педро Видал в пълния си блясък, издокаран в италиански копринен костюм, се усмихваше на прага.

— И биде светлина — рече той и влезе, без да чака да го поканя.

Видал се поспря, за да разгледа стаята, която служеше за трапезария и сборен пункт на бордея, и въздъхна с неодобрение.

— Май ще е по-добре да се качим в моята стая — предложих.

Поведох го натам. Стените кънтяха от възторжените викове и възклицания на моите съквартиранти в чест на Марухита и нейната креватна акробатика.

— Какво весело местенце — отбеляза Видал.

— Заповядайте в президентските покои, дон Педро — поканих го аз.

Влязохме и аз затворих вратата. След съвсем бегъл оглед на стаята ми той седна на единствения стол, с който разполагах, и ме изгледа с мрачно недоволство. Никак не бе трудно да си представя какво впечатление му бе направило моето скромно жилище.

— Как ви се струва?

— Пленително. Готов съм и аз да се преместя тук.