Играта на лъва

За миг се замисли за Хъндри и Горман. Бяха се държали любезно и внимателно с него. Грижеха се да му е удобно и да има всичко, което му трябва. Извиниха се за белезниците и му предложиха по време на полета да свали бронираната си жилетка, ала той отказа.

Но въпреки добрите си обноски Хъндри, който се бе представил като агент от Федералното бюро за разследване, проявяваше известна снизходителност, от време на време презрителност, а един-два пъти дори враждебност.

Другият, Горман, не беше споменал коя институция представлява. Но Асад не се съмняваше, че е агент от Централното разузнавателно управление. Горман се отнасяше с него като с равен, навярно като с колега от разузнаването.

Двамата се бяха редували да седят до него. Халил използва възможността и разказа на Горман какво е извършил в Европа. Отначало агентът, изглежда, се съмняваше, но накрая остана впечатлен.

„Вие или сте добър лъжец — каза му той, — или сте блестящ убиец. Ще разберем кое от двете.“ На което Асад отвърна: „Аз съм и двете и вие никога няма да научите кое е лъжа и кое — истина“.

„Не бъдете толкова сигурен“ — рече Горман.

После двамата агенти няколко минути тихо разговаряха. Хъндри зае мястото до Халил и се опита да го накара да му разкаже същото, което беше споделил с колегата му. Но Асад му говореше само за исляма, своята култура и родина.

Спомнил си за тази игра, която го забавляваше по време на полета, той се усмихна. Дори американците я бяха намерили за смешна. Но явно разбираха, че са в присъствието на човек, към когото не бива да се отнасят със снизхождение.

И накрая, точно когато Юсеф Хадад отиде до тоалетната, за да му даде знак да поиска разрешение да се облекчи, Халил каза на Горман: „Аз убих полковник Хамбрехт в Англия. Това беше първата стъпка от мисията ми.“ „Каква мисия?“ — попита агентът.

„Да убия седмината останали живи американски пилоти, които участваха във въздушния удар срещу Ал Азизия на петнадесети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста година. Тогава загина цялото ми семейство.“ Горман помълча, после рече: „Съжалявам за семейството ви. Мислех, че имената на онези пилоти са строго секретни.“ „Секретни са, разбира се. Но и най-големите тайни могат да се разкрият — просто струват повече пари.“ След това Горман му каза нещо, което го тревожеше и до този момент. „И аз имам една тайна за вас, господин Халил. Отнася се до майка ви и баща ви. И до други лични въпроси.“ Въпреки волята си Халил захапа примамката. „За какво става дума?“ „Ще научите в Ню Йорк. След като ни кажете каквото ни интересува.“ Юсеф Хадад излезе от тоалетната и Халил нямаше време за губене. Няколко минути по-късно Питър Горман отнесе тайните си в гроба.

Асад прегледа вестника до края, но нямаше почти нищо друго интересно освен наградата от един милион долара. Не бяха много пари, помисли си той, като се имаха предвид всички убити от него хора. Всъщност това бе обида към семействата на жертвите и към самия него.

Халил хвърли вестника в кошчето, взе сака си, отново надзърца през шпионката, отвори вратата и отиде право в колата си.

Запали двигателя, излезе от паркинга на „Шератон“ и се върна на шосето.

Беше 07:30, по небето нямаше нито облаче и движението не бе натоварено.

Той се насочи към търговския район, доминиран от огромен супермаркет, наречен „Уин-Дикси“. В Триполи му бяха казали, че може да намери монетни телефони на бензиностанции или край магазини, а понякога и в пощенски станции, като в Либия и Европа. Но трябваше да избягва пощите. Видя няколко автомата край входа на супермаркета и спря на почти пустия паркинг. Взе монети от сака си, пъхна един от пистолетите в джоба си, слезе от колата и се запъти към телефоните.

Погледна номерата, които бе записал, и набра първия.

Отговори му женски глас.

— „Алфа Ейвиейшън Сървисис“.

— Бих искал да наема самолет и пилот до Дейтона Бийч — каза той.

— Да, господине. За кога ви трябва?

— Имам среща в девет и тридесет в Дейтона.

— Къде сте сега?

— Обаждам се от летището в Джаксънвил.

— Добре, тогава колкото може по-бързо елате тук. Службата ние на общинското летище „Крейг“. — Знаете ли къде е?

— Не, но ще дойда с такси.

— Добре. Колко души ще пътуват, господине?

— Само аз.

— Добре… Ще желаете ли пилотът да ви върне?

— Да, но престоят ми ще е кратък.

— Добре… Не мога да ви съобщя точна цена, но е някъде около триста долара, плюс престоя. Летищните такси са за ваша сметка.

— Да, добре.

— Името ви, господине?

— Димитриос Пулос. — Той произнесе името по букви.

— Добре, господин Пулос, когато пристигнете на летището, кажете на шофьора, че сме в края на редицата от хангари откъм северната страна. Има голяма табела „Алфа Ейвиейшън Сървисис“. Можете да попитате всеки.

— Благодаря. Приятен ден.

— Подобно.

Халил затвори.