Играта на лъва

— Добре, тогава ми дайте петстотин сега и когато се върнете, ще доуредим сметката.

Халил отброи петстотин долара и жената му даде квитанция.

Седнете, господине. Ще повикам пилота.

Той се настани на дивана в малкия офис. Тук бе по-тихо, но въздухът беше прекалено студен.

Служителката разговаряше по телефона. Асад забеляза две списания на масичката пред дивана. Едното бе „Таймс-Юниън“, което еше видял в мотела. Другото се казваше „Ю Ес Ей Тудей“. На първите страници видя собствените си цветни снимки. Прочете статията като от време на време хвърляше погледи към жената.

Ако не друго, този материал бе още по-неясен от вестника, макар думите бяха по-прости. Малка цветна карта показваше маршрута на полет 175 от Париж до Ню Йорк. Халил се зачуди какъв смисъл има да я публикуват.

Няколко минути по-късно се отвори една странична врата и в офиса влезе жена на около двадесет и пет години. Носеше тъмнозелени панталони, пуловер и слънчеви очила. Русата й коса беше къса и отначало Халил я помисли за момче, после разбра грешката си и тя дори му се стори привлекателна.

Жената се приближи до него.

— Господин Пулос?

— Да. — Той се изправи, сгъна списанието така, че снимката му да не се вижда, и го остави при другото.

Тя си свали очилата и погледите им се срещнаха. Момичето се усмихна, с което спаси собствения си живот, както и този на по-възрастната служителка.

— Здравейте. Аз съм Стейси Мол и днес ще бъда ваш пилот.

Халил онемя за момент, после кимна и забеляза, че жената му подава ръка. Той я стисна с надеждата, че тя не е обърнала внимание на изчервяването му.

— Имате ли друг багаж освен този сак? — попита Стейси Мол.

— Не. Това е всичко.

— Добре. Искате ли да отидете до тоалетната?

— А…не…

— Добре. Пушите ли?

— Не.

— Тогава трябва да изпуша една цигара тук. — Тя извади пакет цигари от джоба на гърдите си и запали. — Само минутка. Искате ли шоколад или нещо друго? — Докато говореше, момичето припряно дърпаше от цигарата. — Слънчеви очила? Имаме няколко чифта ей там. Полезни са, когато летиш.

Халил погледна към гишето и забеляза витрина със слънчеви очила. Избра си едни, на които имаше етикет с надпис „24.95“. Не можеше да разбере този американски начин на определяне на цените, при който всичко струваше няколко цента по-малко от цял долар. Свали бифокалните очила, сложи си тъмните и се погледна в огледалцето над витрината.

— Да — усмихна се той. — Ще ги взема.

Жената зад щанда каза:

— Дайте ми двайсет и пет и аз ще се погрижа за Флорида вместо вас.

Нямаше представа за какво говори, но извади от портфейла си е двайсетдоларови банкноти и й ги подаде. Тя му върна рестото.

— Дайте ми очилата да отрежа етикета.

Халил се поколеба, но не виждаше начин да й откаже. Свали очилата, ала тя не погледна към него.

— Добре, да вървим — рече русото момиче.

Той се обърна и видя, че тя държи сака му.

— Аз ще си го нося.

— Не, това е мое задължение. Вие сте клиентът. Готов ли сте?

Когато се запъти към вратата, по-възрастната служителка му каза:

— Приятен полет.

— Благодаря — отвърна Асад. — Приятен ден.

Двамата с момичето излязоха навън.

— Последвайте ме — рече Стейси Мол.

Насочиха се към малък самолет, спрял недалеч от офиса.

— Откъде сте? — попита тя. — От Русия ли?

— От Гърция.

— Наистина ли? Мислех си, че Димитриос е руско име.

— Дмитрий е руско име. Димитриос е гръцко.

— Всъщност наистина приличате на руснак.

— Не. От Атина съм.

— В Джаксънвил ли кацнахте?

— Да. На международното летище в Джаксънвил.

— Направо от Атина ли?

— Не. От Атина до Вашингтон.

— Ясно. Хей, не ви ли е горещо с тоя костюм? Свалете си връзката и сакото.

— Добре съм. Тук не е по-горещо от там, откъдето идвам.

— Без майтап?

— Позволете ми да взема сака.

— Няма проблем.

Стигнаха до самолета.

— Трябва ли ви сакът — попита жената, — или да го прибера в багажното отделение?

— Трябва ми. — Той прибави: — Вътре има чуплива керамика.

— Какво по-точно?

— Древни съдове. Продавам антики.

— Без майтап? Добре, ще се опитам да не сядам върху сака ви. — Тя е засмя и внимателно го остави на асфалта.

Халил погледна малкия синьо-бял самолет.

— Добре — рече Стейси Мол, — за ваша информация това е „Пайпър Чероки“. Използвам го предимно за учебни цели, но от време на време извършвам и кратки чартърни полети. Притеснява ли ви, че съм жена?

— Не. Убеден съм, че сте опитна.

— Нещо повече. Страхотна съм.

Той кимна, но усети, че отново се изчервява. Зачуди се дали има начин да убие тази безсрамница, без да излага на опасност бъдещите си планове. „Може да изпиташ желание да убиеш, когато не се налага — бе му казал Малик. — Запомни, лъвът не изпитва желание, а само потребност да убива. Всяко убийство е рисковано. С всеки следващ риск опасността се удвоява. Убивай когото трябва, но не за удоволствие или от гняв.“

— Хей — рече момичето, — изглеждате добре с цайси… с очила де.

Халил кимна.

— Благодаря.

— Всичко е готово. Предварително направих проверката. Ще тръгваме ли?

— Да.

— Страх ли ви е да летите?

Прииска му се да й каже, че е пристигнал в Америка със самолет, чиито пилоти са били мъртви, но отвърна:

— Често летя.