Играта на лъва

— Ох, добре! Понеже ходех с тоя идиот. Бивш пилот от военноморските сили, сега работи в „Ю Ес Еъруейс“. Баща ми беше военен пилот. Казваше ми никога да не ходя с летци. Добър съвет. Хич не ща и да то погледна онова копеле. Добре, стига за моите проблеми. Долу вляво — сега не се вижда, ще прелетим над него на връщане — е Сейнт Оугъстин. Най-старото селище в Америка. Искам да кажа, европейско селище. Да не забравяме, че първи тук са били индианците.

— Бившите военни летци в Америка богати ли са? — попита Халил.

Ами… зависи. Получават добра пенсия, ако имат достатъчно години служба и висок чин. Например полковник. Във флота това се равнява на капитан. Живеят си царски, ако са спестили малко пари и не са си прахосвали цялата заплата. Много от тях се занимават с някакъв свързан с професията им бизнес. Нали разбираш? Например работят в частни компании, които произвеждат части или оръжия за бойни самолети. Имат връзки и познават занаята. Други стават пилоти в богати фирми. Големите клечки обичат да назначават бивши военни. Понеже били мъжки момчета и така нататък.

Президентът на фирмата иска човек, който е хвърлял бомби върху нещастни копелета. За да могат да се хвалят на приятелите си: „Моят пилот е полковник Смит, дето скъса задниците на сърбите и иракчаните“. Нали разбираш?

— Или на либийците.

— Никога не сме бомбардирали либийците. Нали?

— Струва ми се, че сте ги бомбардирали. Преди много години.

— Наистина ли? Не си спомням. Трябва да престанем с тия неща. Хората ни мразят.

— Да.

Самолетът продължи на юг.

— Току-що минахме над Палатка — каза Стейси Мол. — Ако погледнеш надясно, ще видиш бомбардировъчното стрелбище на флота.

Онзи огромен опустошен район там долу. Не можем да се приближим повече, защото е забранено. Но мишените се виждат. Хей! Днес имат учение. Видя ли как оня тип пикира и после се издигна право нагоре? Леле! Страхотен номер. Обикновено летят високо и просто си пускат бомбите, но понякога се упражняват ниско — все едно минават под обхвата на противниковия радар. Нали разбираш? Гледай, гледай! Видя ли! Още един пикира. Леле! Виждаш ли?

Сърцето на Асад Халил силно биеше в гърдите му. Той затвори очи и в мрака видя червения пламък на носещия се към него изтребител, очертал се на фона на сиянието на Триполи. Беше само на една ръка разстояние от лицето му или навярно просто така си го спомняше след всичките тези години. Изтребителят внезапно се издигна нагоре и секунди по-късно изтътнаха четири мощни експлозии. И светът около него рухна.

— Димитриос? Димитриос? Добре ли си?

Той усети, че е скрил лицето си в шепи. По челото му се стичаше пот. Жената го разтърсваше за рамото. Той отпусна ръце и дълбоко си пое дъх.

— Да, добре съм.

— Сигурен ли си? Ако ти се доповръща, ще ти дам торбичка.

— Добре съм. Благодаря.

— Искаш ли вода?

Халил поклати глава.

— Вече ми мина.

— Добре.

Продължиха на юг над вътрешността на Флорида. След няколко минути Асад каза:

— Сега се чувствам много по-добре.

— Наистина ли? Може би не бива да гледаш надолу. Нали разбираш? Шемет. Как е шемет на гръцки?

— Пак така. Шемет.

— Без майтап? Значи аз зная гръцки.

Той я погледна и Стейси срещна очите му.

— Само се шегувах — каза тя.

— Разбира се. — Защото ако знаеше гръцки, щеше да разбереш, че аз не зная. — Наляво — обаче недей да гледаш — е Дейтона Бийч. Можеш да видиш големите хотели на плажа. Недей да гледаш. Как се чувстваш?

— Добре съм.

— Чудесно. Започваме да се спускаме. Може малко да се пораздрусаме.

Самолетът се спусна на триста метра и турбулентността се усили.

— Как си? — попита Стейси Мол.

— Добре.

— Хубаво. Няма да стане по-зле. — Тя настрои честотата на радиостанцията и излъчи сигнала си. Разнесе се записан женски глас:

— Летище Спрус Крийк, вятър шестнайсет километра в час.

Стейси превключи на друга честота и каза:

— Спрус Крийк, тук Пайпър петнайсет. Намирам се на три километра западно от вас и се спускам към двайсет и трета писта.

— На кого говориш? — попита Халил.

— Просто съобщавам къде се намирам на другите самолети в района. Тук няма контролна кула. Спрус Крийк е на десет километра от летището в Дейтона Бийч. Минавам ниско на запад оттам, за да заобиколя радара им и да не се налага да се свързвам с тях. Разбираш ли?

Той кимна.

— Значи… никой… няма да… забележи пристигането ни, така ли?

— Не. Защо питаш?

— В моята страна се следи движението на всички самолети.

— Това е частно летище. — Тя наклони самолета и бавно започна да завива. — Селището се охранява. Нали знаеш? Ако не те посрещне някой от местните жители, нацистът на портала те кара да се сълечеш гол, за да те претърси.

Халил отново кимна. Знаеше го и тъкмо затова пристигаше със самолет.