Играта на лъва

— Добре. — Тя скочи върху дясното крило, отвори вратата и протегна ръка. — Дайте ми сака.

Халил й го подаде и Стейси Мол го остави на задната седалка, после се наведе и посочи.

— Стъпете с левия крак на ей онова стъпало и се хванете за дръжката на корпуса. — Тя посочи скобата точно над десния прозорец.

Аз ще вляза първа — няма друга врата, — после ще се качите вие.

Асад изпълни инструкциите й. После се обърна и я погледна. Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго и момичето му се усмихна.

— Удобно ли се настанихте?

— Да.

Той се пресегна назад и взе сака в скута си. Стейси Мол закопча колана си и му каза да направи същото. Той се подчини, без да премества сака.

— Непременно ли трябва да го държите в скута си? — попита тя.

— Докато сме във въздуха.

— Някакво лекарство ли има вътре?

„Трябва да съм близо до пистолетите си.“

— Съдовете са крехки. Може ли да ви попитам нещо? Не трябва ли да представим план за полета? Или вече сте го направили?

Момичето посочи през прозореца.

— Ние сме в юрисдикцията на Търговската камара. Нямаме нужда от план за полет.

Стейси Мол му подаде слушалки с ларингофон и той си ги сложи.

— Викам Димитриос. Как ме чуваш, Димитриос? Може ли да ти говоря на „ти“?

Халил се прокашля.

— Чувам ви.

— И аз. Така е по-добре, отколкото да надвикваме двигателя. Хей, нали може да те наричам Димитриос?

— Да.

— Аз съм Стейси.

— Добре.

Тя си сложи слънчеви очила и запали двигателя.

— Днес използваме четиринайсета писта — осведоми го Стейси. — Небето е чисто чак до Дейтона Бийч, никой не е съобщил за турбуленция, вятърът е южен и на руля е най-добрият пилот във Флорида.

Той кимна.

Жената спря в края на писта 14, пресегна се през него и заключи вратата, провери двигателя и каза в микрофона:

— Пайпър петнайсет готов за излитане.

— Имаш разрешение за излитане, петнайсети — отвърна кулата.

Стейси Мол натисна дросела, освободи спирачката и самолетът се понесе по пистата. След двайсет секунди се откъсна от земята и се устреми нагоре.

Стейси зави надясно и се насочи почти право на юг, после натисна няколко бутона на пулта и обясни на Асад:

— Това е глобална сателитна навигационна система. Знаеш ли как действа?

— Да. Имам такава в колата си. В Гърция.

Стейси се засмя.

— Добре. Тогава отговаряш за навигационната система, Димитриос.

— Наистина ли?

— Майтап. Хей, искаш ли да млъкна?

За своя изненада Халил отвърна:

— Компанията ти ми е приятна.

— Добре. Но ми кажи, ако започна много да дрънкам.

Той кимна.

— Полетът до летището в Дейтона Бийч ще продължи от четирийсет до петдесет минути — каза Стейси. — А може и по-малко.

— Всъщност не пътувам точно за летището на Дейтона Бийч.

Тя го погледна.

— Къде точно искаш да отидеш?

— Казва се Спрус Крийк. Знаеш ли къде е?

— Естествено. Ще препрограмирам системата. — Момичето натисна други бутони на пулта.

— Съжалявам, ако ти създавам проблеми — рече той.

— Няма нищо. Това е по-лесно, отколкото на голямото летище, особено в чудесен ден като днешния.

— Добре.

Тя се отпусна назад, погледна контролния пулт и каза:

— Разстояние — сто петдесет и пет километра, време — четирийсет и една минути, очакван разход на гориво — четирийсет и три литра. Фасулска работа.

— Моля?

Стейси се обърна към него.

— Това е жаргон. Фасулска работа. „Нещо като няма проблем“.

Той кимна.

— Ще се опитвам да не използвам жаргон. Ако нещо не разбираш, кажи: „Стейси, говори на английски“.

— Добре.

— Издигнахме се на седемстотин и петдесет метра. Намираме се на изток от джаксънвилската въздушна база на военноморския флот. Можеш да я видиш там долу. Другото летище на запад се нарича „Сесил“ и също беше тяхно, но вече не се използва много. Виждаш ли изтребители? Обикновено са на учения. Извинявай, не е моя работа, но защо отиваш в Спрус Крийк?

— Имам делова среща с един колекционер на гръцки антики.

— Ясно. Колко време ще останем? Около час?

— Навярно по-малко. Но в никакъв случай повече.

— Не се притеснявай. Днес нямам други ангажименти.

— Няма да отнеме много.

— Знаеш ли къде трябва да идеш, когато кацнем?

— Да.

— Бил ли си там друг път? В Спрус Крийк?

— Не.

— Там са червиви от пари. Е, не всички са милионери, но повечето са много надути. Нали разбираш? Лекари, адвокати и бизнесмени които се мислят за големи летци. Но има и много истински пилоти. Те са страхотни, но понякога се самоубиват с малките си спортни самолети. Извинявай, не бива да приказвам за катастрофи с клиентите. — Тя се засмя.

Халил се усмихна.

— В Спрус Крийк живеят и пенсионирани военни. Страшни мъжкари. Нали знаеш, искам да кажа, че се смятат за Божи дар за жените. Разбираш ли?

— Да.

— А бе, човекът, с когото ще се срещаш, да не би случайно да се казва Джим Маркъс?

— Не.