Играта на лъва

— Тоя тип има всички играчки — отбеляза Стейси. — Това е „Бийч Барън“ модел петдесет и осем и изглежда съвсем нов. Голям мангизлия. Ще му продаваш ли нещо?

— Да. Съдовете.

— Скъпи ли са?

— Много.

— Добре. Той има достатъчно кинти. Пари де. А бе, тоя женен ли е?

— Не.

— Питай го дали му трябва пилот. — Стейси се засмя и изключи двигателя. — Трябва да слезеш пръв. Само внимавай. Аз ще ти държа сака.

Халил излезе на крилото и момичето му подаде чантата. Той я остави до себе си, скочи на асфалта, обърна се и я взе.

Стейси го последва, но изгуби равновесие и залитна към пътника си.

— Хоп! — Тя се блъсна в Асад и се хвана за рамото му. Слънчевите му очила се изхлузиха и лицето му се озова на по-малко от петнайсет сантиметра от нейното. Погледите им се срещнаха.

— Извинявай — каза Стейси и се усмихна.

Халил се наведе, вдигна очилата и си ги сложи.

Тя извади цигарите от джоба си и запали.

— Ще те чакам на сянка в хангара. Ще си взема нещо за пиене от хладилника и ще използвам тоалетната. Всички имат тоалетни и хладилници в хангарите. Понякога и кухни и кабинети. Та когато госпожата ги изхвърли от вкъщи, да не им се налага да ходят далече.

— Стейси се засмя. — Кажи му, че ще изпия една кола. Ще му оставя парите.

— Добре.

— Знаеш ли, моят живее съвсем наблизо. Да взема пък да се от отбия и да му кажа едно „здрасти“?

— По-добре остани тук. Няма да се бавя.

— Ясно. Само се майтапех. Ако го нямаше, сигурно щях да му пробия резервоара.

Халил тръгна по бетонната пътека, която водеше към къщата.

— Успех — извика му Стейси. — Изцеди го до кръв.

Той се обърна.

— Моля?

— Искам да кажа, да плати много.

— Добре. Ще го изцедя до кръв.

Асад стигна до една ниска врата. Беше отключена. Той влезе и се озова пред голям басейн с шезлонги и малък бар. Във водата имаше пречистващо устройство.

Забеляза друга врата и се приближи до нея. През прозорчето се виждаше голяма кухня. Погледна си часовника: 09:10.

Натисна звънеца на вратата и зачака. По дърветата пееха птици, в небето кръжеше малък самолет.

След цяла минута се появи мъж с тъмнокафяви панталони и синя риза и погледна през прозорчето.

Халил се усмихна.

Човекът му отвори.

— Полковник Хурок?

— Да. Капитан Грей?

— Да, господине. Просто Грей. Наричайте ме Пол. Заповядайте. Асад Халил влезе в голямата кухня на Пол Грей. В къщата имаше климатична инсталация, но не бе неприятно студено.

— Да ви взема ли сака? — попита Грей.

— Не е необходимо. Мъжът погледна стенния часовник. „Малко сте подранили, но няма проблем. Всичко е готово.“

— Добре.

— Как стигнахте дотук?

— Казах на пилота да ме докара.

— О… откъде знаете пътя?

— Господин Грей, няма почти нищо, което моята организация да не знае за вас. И точно затова съм тук. Избрахме вас.

— Добре. Звучи ми чудесно. Какво ще кажете за една бира?

— Само минерална вода, ако обичате.

Пол Грей извади от хладилника кана със сок и пластмасова бутилка минерална вода, после взе от шкафа две чаши. Не беше висок, но очевидно поддържаше отлична физическа форма. Кожата му бе кафява като на бербер и също като генерал Уейклиф, имаше сива коса, но лицето му изглеждаше младежко.

— Къде е пилотът ви? — попита той.

— Тя е жена. Остана на сянка в хангара ви. Пита дали може да използка тоалетната ви и да си вземе нещо за пиене.

— Естествено. Няма проблем. Може би ще прояви желание да присъства на демонстрацията. Страхотно е.

— Не. Както споменах, трябва да сме дискретни.

— Разбира се. Извинете.

— Казах й, че съм грък и ви продавам антични гръцки съдове — прибави Халил, повдигна сака си и се усмихна. Пол Грей отвърна на усмивката му.

— Страхотно прикритие. Предполагам, че спокойно бихте могли да сте грък.

— За що не?

Грей му подаде чаша минерална вода.

— Не в чаша — каза Халил. — Не е кашер. Не се обиждайте, но не мога да, консумирам некашерни храни и напитки. Съжалявам.

— Няма проблем. — Бизнесменът извади друга бутилка и я остави на масата.

Халгил я взе.

— Освен това не съм добре с очите и трябва да нося тъмни очила. Грей вдигна чашата си с портокалов сок. — Добре дошъл, полковник Хурок. Чукснаха се и отпиха.

— Е, да идем в кабинета ми, полковник, и да започваме.

Асад го последва като отбеляза:

— Имате много хубава къща.

— Благодаря. Имах късмет да я купя по време на леко спадане цените — трябваше да платя само два пъти над реалната й стойност.

— Грей се засмя.

Влязоха в голяма стая и домакинът затвори плъзгащата се врата след тях.

— Никой няма да ни безпокои.

— Има ли някой в къщата?

— Само чистачката. Тя няма да дойде тук.

Халил се огледа. Помещението едновременно приличаше на дневна кабинет. Всичко бе скъпо — плюшеният килим, дървените мебе-пя електрониката до отсрещната стена. Видя четири компютърни монитора с клавиатури и други устройства.

Бизнесменът му посочи ниска масичка, върху която имаше вестник. Халил остави чантата си на пода.

— Имате ли нещо против да разгледам стаята?

— Ни най-малко.

Асад отиде до стената, на която висяха снимки и картини на различни самолети, включително на изтребител F-111. Той се загледа в нея.

— Поръчах да ми я нарисуват по снимка — поясни Пол Грей. — Много години съм летял на F-111.