Играта на лъва

— Аз съм, както Господ казал на Мойсей, този, който съм. Аз съм този, който съм. Какъв забележителен отговор на глупав въпрос. Кой друг може да е бил освен Господ? Но да речем, че Мойсей е бил нервен, а не глупав. Нервният човек пита: „Кой си ти?“, но всъщност иска да каже: „Надявам се, че си онзи, който мисля, че си“ или: „Надявам се, че не си онзи, който мисля, че си“. Е, кой мислите, че съм, ако не съм полковник Ицхак Хурок от израелското посолство?

Пол Грей не отговори.

— Ще ви подскажа. Погледнете ме без очила. Представете си ме без мустаци. Кой съм?

Пол Грей поклати глава.

— Не се преструвайте на глупак, капитане. Знаете кой съм.

Бизнесменът отново поклати глава, но този път отстъпи една крачка, без да откъсва поглед от скритата в джоба ръка на Халил.

— Нашите пътища са се пресичали и преди — каза Асад. — На петнадесети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста. Вие бяхте лейтенант и пилотирахте изтребител F-111 с позивна Елтън тридесет и осем. Аз бях шестнадесетгодишно момче и спокойно живеех в Ал Азизия с майка си, двамата си братя и двете си сестри. Всички загинаха през онази нощ. Ето кой съм. Защо мислите съм тук?

Пол Грей мъчително преглътна.

— Ако сте военен, разбирате, че по време на война заповедите трябва да се изпълняват.

— Млъкнете. Аз не съм военен, а ислямски борец за свобода. Всъщност вие и другите убийци ме направихте такъв. И сега дойдох във вашия прекрасен дом, за да отмъстя за бедните мъченици от Ал Азизия и цяла Либия. — Халил извади пистолета от джоба си и го насочи срещу бизнесмена.

Очите на Пол Грей зашаваха из стаята, като че ли търсеше път за бягство.

— Гледайте към мен, капитан Грей — каза Асад. — Гледайте мен.

Аз съм действителността. А не вашата глупава безкръвна виртуална реалност. Аз съм действителността от плът и кръв. Аз мога да ви застрелям. Казвам се Асад Халил и можете да отнесете името ми заедно със себе си в ада.

— Вижте… господин Халил… — Очите на Грей се разшириха.

Най-после го бе познал.

— Да, аз съм онзи Асад Халил, който пристигна с полет сто седемдесет и пет. Човекът, когото вашите власти издирват. Би трябвало да ме търсят тук или в дома на покойния генерал Уейклиф.

— О, Господи…

— Или в дома на господин Садъруейт, когото ще посетя след вас, или на господин Уигинс, или на господин Маккой, или на полковник Калъм. Но се радвам, че нито вие, нито те сте стигнали до това заключение.

— Как научихте…

— Всички тайни се продават. Вашите сънародници във Вашингтон ви предадоха за пари.

— Не.

— Не ли? Тогава навярно ви е предал покойният полковник Хамбрехт.

— Не… да не сте… да не сте…

— Да, убих го. С брадва. Вие няма да изпитате такива физически страдания като него. Ще страдате само душевно, докато стоите тук й размишлявате за греховете и наказанието си.

Пол Грей не отговори.

— Коленете ви треперят, капитане. Можете да облекчите мехура си, ако искате. Няма да се обидя.

Бизнесменът дълбоко си пое дъх.

— Вижте, вашата информация не е вярна. Не съм участвал в онази операция. Аз…

— О, тогава ме извинете. Тръгвам си. — Той се усмихна, после наклони бутилката, която държеше в лявата си ръка, и изля водата на килима.

Пол Грей не откъсваше очи от струята, после отново погледна Асад Халил и на лицето му се изписа удивление.

Халил вкара дулото на глока в гърлото на пластмасовата бутилка.

Грей видя насоченото към него дъно на бутилката, разбра какво означава това и протегна ръце напред.

— Не!

Асад стреля и го улучи в корема.

Бизнесменът се преви, залитна и се свлече на колене. Притисна раната с две ръце и се опита да спре кръвта, после видя струйките, които се стичаха между пръстите му. Вдигна очи и видя, че Халил Се приближава към него.

— Недейте… не…

Либиецът се прицели.

— Нямам повече време за вас. — После стреля в челото му и се обьрна още преди жертвата му да е паднала на пода. В момента, в който вдигаше двете гилзи, чу как тялото се строполява на килима.

Отиде при отворения сейф между два от мониторите. Вътре откри няколко диска, които прибра в черния сак, после извади онзи с софтуера от компютъра.

— Благодаря ви за демонстрацията, господин Грей — каза той. — Но в моята страна войната не е видеоигра.

Огледа се и видя на бюрото бележника на Грей. Отвори го на днешната дата и прочете записката: „Полк. Х. — 09:30“. Прелисти на 15 април: „Групов разговор с ескадрилата — сутринта“. Затвори бележника и го остави на мястото му. Нека полицията се чуди кой е този полк. „Х“. „Сигурно ще решат, че е откраднал някакви военни тайни от жертвата си.“

Асад Халил прелисти телефонната картотека на Грей и извади картичките на останалите офицери от ескадрилата — Калъм, Маккой, Садъруейт и Уигинс. На всяка от тях бяха написани адресите и телефонните им номера, както и някои данни за съпругите и децата им.

Освен това взе картичката на генерал и госпожа Терънс Уейклиф, бивши жители на Вашингтон, а в момента — на ада.

Намери картичката на Стивън Кокс и видя името Линда, след което беше прибавено „повторно омъжена за Чарлз Дуайър“. Имаше адрес и телефонен номер.