Читаем Играта на лъва полностью

— Трябва да отговориш: „До скоро, крокодиле“.

— Да отговоря… Стейси отново се засмя.

— Запомни — вечеря в „При Спиро“. Искам да поръчаш на гръцки.

— Добре. Приятен ден. — Той затвори вратата.

Момичето спусна прозореца.

— Мусака.

— Моля?

— Гръцката манджа. Мусака.

— Да, разбира се.

Тя му махна с ръка и потегли. Халил я проследи с поглед, после иде при опашката от таксита и се качи на първото.

— Закъде? — попита шофьорът.

— Общинско летище „Крейг“.

— Готово.

Когато стигнаха на летището, Асад го упъти към фирмата за автомобили под наем близо до мястото, на което бе оставил своя „Мъркюри Маркиз“. Плати му, изчака го да замине и отиде при колата си. Качи се, запали двигателя и отвори прозорците.

После препрограмира сателитния навигатор и потегли от общинското летище за Мънкс Корнър, Южна Каролина.

— Най-после ще посетя лейтенант Уилям Садъруейт, който ме очаква, но не знае, че днес ще умре — каза той високо.

38

В понеделник следобед се пренесох във временния команден център заедно с още четирийсет души. Центърът се намираше в голяма зала, която ми напомняше за клуб „Конквистадор“. Звъняха телефони, стържеха факсове, светеха компютърни терминали и така нататък. Не съм съвсем запознат с новата техника и представата ми за нея се свежда до фенерче и телефон, но мозъкът ми си работи прилично. Двамата с Кейт получихме бюра, разположени едно срещу друго в тясно, заградено с висока до гърдите стеничка.

Настаних се и започнах да чета огромна камара докладни и доклади от разпити, плюс боклуците, които бях домъкнал от Вашингтон. Обикновено не работя така, но в момента нямаше какво друго да правя. Искам да кажа, че при разследването на убийство действам на улицата, в моргата, досаждам на патолозите и момчетата от лабораторията и изобщо стъжнявам живота на адски много хора, за да направя своя по-лек.

Кейт ме погледна от своето бюро.

— Видя ли съобщението за погребенията?

— Не.

Тя ми го прочете. Тялото на Ник Монти било изложено за поклонение в ритуалния дом в Куинс и погребението му щяло да е вторник. Фил Хъндри и Питър Горман били откарани в родните им градове. Мег Колинс щяла да бъде погребана в сряда в Ню Джърси. За Анди Макгил и Нанси Тейт все още нямаше информация, затова предположих, че патологът не е свършил с тях.

Бил съм на почти всяко поклонение, погребение и панихида на всеки, с когото съм работил, и никога не съм пропуснал да почета човек, убит при изпълнение на служебните си задължения. Но точно сега нямах време за мъртвите и казах на Кейт:

— Ще пропусна поклоненията и погребенията.

Тя кимна.

Продължихме да четем, да отговаряме на телефонни обаждания и да преглеждаме факсове. Успях без чужда помощ да отворя и-мейла си, но нямаше нищо интересно. Пихме кафе, разменяхме идеи и теории с хората наоколо и общо взето си чешехме езиците в очакване на нещо.

Когато в залата влизаха нови хора, те поглеждаха към нас с Кейт — бяхме нещо като знаменитости, струва ми се, тъй като освен нас нямаше други свидетели на най-голямото масово убийство в американската история. Живи свидетели, искам да кажа.

Джак Кьоних влезе в центъра и дойде при нас. Седна така, че да е под горния ръб на стената, и рече:

— Току-що получих секретно съобщение от Лангли. В шест и половина следобед немско време човек, отговарящ на описанието на Асад Халил, застрелял американски банкер във Франкфурт. Убиецът избягал. Но четиримата свидетели го описали като арабин, затова немската полиция им показала снимката на Халил и те го разпознали.

Бях замаян, меко казано. Смазан. Представих си как цялата ми кариера рухва.

Погледнах Кейт и видях, че също е шокирана. Наистина беше вярвала, че Халил е в Съединените щати.

Това бе лош завършек на нещата. Човек никога не се възстановява професионално, след като е прецакал най-големия случай на света. Изправих се и казах на Джак:

— Ами… това е… предполагам… искам да кажа… — За пръв път в живота си се чувствах като абсолютно некомпетентен дърдорко, идиот и глупак.

— Седни — тихо каза той.

— Не. Напускам. Съжалявам.

Взех си сакото и излязох в дългия коридор. Мислите ми препускаха и тялото ми се движеше като автомат. Чувствах се така, все едно съм в линейка и кръвта ми изтича. Дори не си спомням как съм стигнал до асансьора. На всичкотоотгоре бях изгубил трийсет долара. Не щеш ли, до мен изникнаха Кейт и Джак.

— Виж, не споменавай на никого за това — каза той.

Не го разбрах.

— Не е бил той — продължи Кьоних. — Нали така? Всички трябва да продължим да работим по случая така, все едно Халил все още е тук. Ясно ли е? Само неколцина души знаят за тази история във Франкфурт. Реших, че съм длъжен да ти го кажа. Но даже Стайн не знае нищо. Джон? Трябва да го запазиш в тайна.

Кимнах.

— И не бива да правиш нищо, което може да събуди подозрения.

С други думи, не можеш да напуснеш.

— Мога.

— Не, Джон — рече Кейт. — Трябва да продължиш, все едно нищо не се е случило.

— Невъзможно. Не си падам по преструвките. Пък и какъв смисъл има?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза