Играта на лъва

На картичката на Уилям Хамбрехт прочете адрес в Англия, който бе задраскан. Новият беше в град, наречен Ан Арбър, Мичиган. И тук имаше женско име — Роуз, — както и още две женски и едно мъжко име, навярно децата на полковника.

Прибра всички картички в джоба си — някой ден можеше да използва тази информация. Пъхна пластмасовата бутилка под мишница и стисна пистолета в другата си ръка. Преметна черния сак през рамо и отвори плъзгащата се врата. Някъде в къщата работеше прахосмукачка. Халил затвори вратата и се насочи към звука.

Откри чистачката в дневната, обърната с гръб към него. Прахосмукачката вдигаше много шум и той не си направи труда да заглушава изстрела, а просто доближи дулото до тила й. Докато работеше, жената си пееше. Асад натисна спусъка и тя политна назад, после се строполи на килима до прекатурената прахосмукачка.

Халил пъхна пистолета в джоба си, прибра бутилката в сака, изправи прахосмукачката, но я остави включена, и взе гилзата от пода. Откри пътя до кухнята и излезе през задната врата.

Сложи си слънчевите очила и закрачи по бетонната пътека. Забеляза, че сега пайпърът е обърнат в обратната посока. Не видя пилота си, затова бързо отиде до вратата на хангара и надникна вътре, Нямаше никого, но от тавана се чуваха гласове.

Асад се насочи към стълбището, после разбра, че гласовете идват от телевизор или радио. Беше забравил името на жената, затова извика:

— Хей! Хей!

Шумът утихна и Стейси Мол погледна надолу над парапета.

— Свърши ли?

— Да.

— Веднага слизам. — Тя изчезна, после се появи на стълбището и се приближи до него.

— Готов ли си да потегляме?

— Да.

Стейси излезе от хангара и той я последва.

— Продаде ли съдовете си?

— Да.

— Страхотно. Знаеш ли, исках да ги видя. Всичките ли продаде?

— Да.

— Жалко. Искам да кажа, добре за теб. Взе ли им колкото искаше?

— Да.

— Чудесно. — Жената се покатери на крилото и се наведе, за да поеме сака му. — Не ми се струва много по-лек.

— Клиентът ми даде няколко бутилки вода за обратния път.

Тя отвори страничната врата и остави чантата отзад.

— Надявам се, че ти е дал и парите.

— Разбира се.

Стейси влезе в кабината и седна на лявата седалка. Халил се настани на дясната и закопча колана си. Въпреки отворената врата, вътре бе ужасно горещо. По лицето му струеше пот.

Момичето запали двигателя, излезе от отбивката и зави надясно по бетонния път. После си сложи слушалките и даде знак на Асад да направи същото.

Той повече не искаше да слуша тази жена, ала се подчини.

— Взех си кола и оставих един долар в хладилника — каза тя. — Каза ли му?

— Да.

Протокол. Нали разбираш? Можеш да вземеш на заем каквото ти трябва, без да питаш, но трябва да оставиш бележка. Можеш да и вземеш бира или кола, но трябва да оставиш пари. Какво работи тоя Грей?

— Нищо.

— Тогава как се издържа?

— Не е моя работа да питам.

— Да. Нито пък моя.

Стигнаха до писта 23. Стейси се пресегна през Халил и затвори вратата. После излъчи предупреждение за други самолети, огледа небето, натисна дросела напред, освободи спирачката и пайпърът се понесе по пистата.

Издигнаха се на сто и петдесет метра и започнаха да завиват на север към общинско летище „Крейг“ в Джаксънвил.

През първите няколко минути летяха ниско, после набраха височина.

— Още трийсет и осем минути до „Крейг“ — съобщи Стейси.

Халил не отговори.

Известно време летяха в мълчание, после тя попита:

— Къде отиваш сега?

— В ранния следобед имам полет до Вашингтон и оттам се връщам в Атина.

— И си изминал целия този път само заради това?

— Да.

— Божичко! Надявам се да си е струвало.

— Струваше си.

— Навярно би трябвало да продавам гръцки съдове.

— Има известен риск.

— Наистина ли? А, да, тези съдове не бива да напускат страната ти.

— Най-добре е да не споменаваш на никого за този полет. Вече ти казах прекалено много.

— Гроб съм.

— Моля?

— Няма да кажа на никого.

— Добре. Ще се върна след седмица. Искам пак да те наема.

— Няма проблем. Ако следващия път поостанеш, можем да пийнем по нещо заедно.

— С удоволствие.

През седващите десет минути летяха в мълчание.

— Следващия път просто се обади от летището и някой ще дойда да те вземе — каза Стейси накрая. — Няма нужда да взимаш такси.

— Благодаря.

— Всъщност, ако искаш, мога да те откарам до летището.

— Много любезно от твоя страна.

— Няма проблем. Само прати факс или позвъни един-два дни приблизително, за да съм свободна. Или направи резервация, когато се върнем в офиса.

— Непременно.

— Добре. Ето ти визитката ми. — Тя извади от джоба си визитна картичка и му я подаде.

— Свърза ли се със своя приятел в Спрус Крийк? — попита Халил, когато започнаха да се спускат.

— Ами… мислех да му се обадя и да му кажа, че съм наблизо… но после си рекох: „Заеби“. Той не заслужава. Някой ден ще прелетя ниско и ще му пусна в басейна жив алигатор. — Стейси се засмя.

— Познавам един тип, който веднъж го направил с бившето си гадже, но гущерът се ударил в покрива и умрял.

Халил неволно се усмихна. Тя забеляза усмивката му.

— Страхотен номер, нали?