Играта на лъва

Наближиха летището и момичето се свърза с кулата за инструкции. Дадоха им разрешение за кацане и след десетина минути бяха на земята. Насочиха се обратно към „Алфа Ейвиейшън Сървисис“ и Стейси Мол изключи двигателя на петнайсет метра от офиса.

Халил взе сака си, двамата слязоха и се запътиха към сградата.

— Приятен ли ти беше полетът? — попита тя.

— Много.

— Добре. Обикновено не дрънкам толкова, но компанията ти ми достави удоволствие.

— Благодаря. И ти си чудесна събеседничка. И отличен пилот.

— Благодаря.

Преди да влязат в офиса, той я попита:

Може ли да те помоля да не споменаваш за Спрус Крийк?

Стейси го погледна.

— Естествено. Няма проблем. Цената е същата като до Дейтона Бийч.

— Благодаря.

Влязоха вътре и жената зад гишето се изправи.

— Как мина полетът?

— Много добре — отвърна Халил.

Тя прелисти някакви документи, погледна си часовника и си записа нещо.

Добре, общо триста и петдесет. — Жената отброи сто и петдесет долара и му ги подаде. — Можете да задържите квитанцията за петстотинте долара. — И заговорнически му намигна.

Асад прибра парите в джоба си.

— Ако нямаш нещо за мен, ще откарам господин Пулос на джаксънвилското летище — каза Стейси Мол.

— Няма нищо. Съжалявам, скъпа.

— Всичко е наред. Ще се погрижа за самолета, когато се върна.

— Благодаря, че използвахте „Алфа“ — обърна се към клиента жената. — Обадете се пак.

— Искаш ли да направиш резервация за другата седмица? — попита го Стейси.

— Да. По същото време. До същото място. Дейтона Бийч.

Служителката си записа.

— И искам същия пилот — прибави Халил.

Жената се усмихна.

— Трябва да сте мазохист.

— Моля?

— Тя може да ти спука тъпанчетата. Добре, до следващата седмица. — После се обърна към Стейси Мол: — Благодаря, че ще откараш господин Пулос.

— Няма проблем.

Асад Халил и Стейси Мол излязоха под силното слънце.

— Колата ми е ей там — каза тя.

Халил я последва до малък кабриолет с гюрук. Момичето отключи вратите с дистанционно управление и го попита:

— Искаш ли да сваля гюрука?

— Така е по-добре.

— Изчакай навън, докато вътре стане по-хладно. — Тя се качи, запали двигателя, включи климатика и след малко го повика: — Хайде.

Асад се настани до нея.

— Закопчай си колана — каза Стейси. — Такъв е законът.

Той се подчини.

Момичето затвори вратата си, включи на скорост и потегли към изхода.

— В колко часа е полетът ти?

— В един.

— Имаш време. — Стейси излезе от летището и увеличи скоростта. — Не съм толкова добра шофьорка.

— Малко по-бавно, моля.

— Естествено. — Тя отпусна газта. — Нещо против да запаля цигара?

— Не.

Стейси натисна запалката на колата, извади цигара от джоба си иго попита:

— Искаш ли?

— Не, благодаря.

— Тютюнът ще ме убие…

— Възможно е.

Запалката изскочи навън и тя запали.

— В Джаксънвил има страхотен гръцки ресторант. При „Спиро“.

Когато дойдеш следващия път, може да идем там.

— Непременно. Ще гледам да остана за през нощта.

— Добре. Защо да бързаш? Животът е кратък.

— Наистина.

— Как се казваше оная манджа с патладжаните? Започваше с „му“.

— Мулака?

— Не зная.

Тя го погледна.

— А бе онова прочуто гръцко ястие. Му… Патладжан, запържен в зехтин с козе сирене. Сещаш ли се?

— В провинцията има много ястия, за които не съм чувал никога. Аз съм от Атина.

— Наистина ли? Собственикът на ресторанта също.

— В такъв случай мисля, че измисля разни неща за американския вкус и ги кръщава както си иска.

Тя се засмя.

— Не бих се изненадала. Веднъж в Италия ми се случи същото. Никога не бяха чували за онова, което исках.

Пътуваха в участък от шосето, който минаваше през пуста местност.

— Срам ме е да ти кажа, но май трябваше да използвам тоалетната в офиса ви — рече Халил.

— Какво? А, пикае ти се, така ли? Няма проблем. Малко по-нататък има бензиностанция.

— Ако не възразяваш, предпочитам да спрем тук. Няма да издържа.

— Ясно. — Тя отби по един черен път и спря. — Свърши си работаа. Няма да гледам.

— Благодаря. — Асад слезе, направи няколко крачки към близките храсти и се облекчи. Пъхна дясната си ръка в джоба си, върна при колата и застана до отворената врата.

— Скачай вътре — каза Стейси.

Той мълчеше.

— Добре ли си? Димитриос?

Халил тежко въздъхна и усети, че сърцето му се е разтуптяло Стейси бързо слезе и го хвана за ръката.

— Какво ти е?

Той я погледна.

— Аз… нищо. Добре съм.

— Искаш ли вода? Нали имаш вода в сака?

Асад дълбоко си пое дъх.

— Не. Нищо ми няма. — Той се насили да се усмихне.

— Можем да продължим.

— Добре.

Качиха се в колата и Стейси се върна на шосето.

Асад Халил мълчеше и се мъчеше да разбере защо не я е убил. Задоволи се с обяснението, че всяко убийство увеличава риска. Навярно нямаше нужда да я очиства. Знаеше, че има и друга причина, но не искаше да мисли за нея.

Стигнаха до джаксънвилското международно летище и тя спря пред терминала за заминаващи.

— Е, това е.

— Благодаря. Редно ли е да ти дам бакшиш?

— Не. Черпи ме една вечеря.

— Добре. Следващата седмица. — Той слезе навън.

— Приятен полет — рече Стейси. — До другата седмица.

— Да. — Халил взе сака си и понечи да затвори вратата, после каза: — Разговорът ми достави голямо удоволствие.

— Искаш да кажеш моят монолог. — Тя се засмя. — Чао, алигаторе.

— Моля?