Играта на лъва

— Има смисъл — отвърна Джак. — Иначе всички ще изгубят духа си. Виж, не знаем дали онзи тип във Франкфурт наистина е бил Халил. — Той се опита да се пошегува. — Защо му е на Дракула да ходи до Германия?

Не исках да ми напомнят за тъпата аналогия с вампира, но се насилих да проясня мислите си.

— Може да е било за отвличане на вниманието — накрая казах аз. — Двойник.

Кьоних кимна.

Точно така. Не знаем.

Асансьорът дойде, вратата се отвори, но аз не влязох. Усетих, че Кейт ме е хванала за ръката.

Предлагам на двама ви още тази вечер да заминете за Франкфурт и да помогнете на американския екип — ФБР, ЦРУ, немската плиция и немското разузнаване — каза Джак. — Мисля, че би трябда отидете. — Той прибави: — И аз ще ви придружа за ден-два.

Не отговорих.

— Съгласна съм — накрая отвърна Кейт. — Джон?

— Да… предполагам… по-добре е, отколкото да съм тук.

Кьоних си погледна часовника.

— В осем и десет има полет за Франкфурт на „Луфтханза“ От летище „Кенеди“. Пристига утре сутрин. Тед ще ни посрещне на …

— Наш? Наш е в Германия? Мислех, че е в Париж.

— Предполагам, че е бил. Но в момента пътува за Франкфурт.

Кимнах. Нещо ми се стори смешно.

— Добре — каза Джак, — да свършваме тук, за да сме на летището не по-късно от седем. „Луфтханза“, осем и десет, полетът за Франкфурт. Билетите ще ни чакат там. Вземете си багаж за дълъг престой. — Той се обърна и се отдалечи към командния център.

Кейт постоя малко, после рече:

— Джон, в теб най-много ми харесва оптимизмът ти. Ти никога не се отпускаш. Приемаш проблемите като предизвикателство, а не като…

— Няма нужда да ме ободряваш.

— Добре.

Запътихме се обратно към стаята.

— Много мило от страна на Джак, че ни праща във Франкфурт.

— Бил ли си там? — попита ме Кейт.

— Не.

— Аз съм ходила няколко пъти. — И прибави: — Навярно ще се наложи да обиколим цяла Европа по следите на онзи тип. Ще имаш ли проблеми с неочакваното заминаване?

В този въпрос като че ли имаше скрит подтекст, но аз отвърнах просто:

— Не.

Върнахме се на бюрата си. Прибрах някои документи в дипломатическото си куфарче и нахвърлях боклука в чекмеджетата. Исках да се обадя на Бет Пенроуз, но реших, че ще е по-добре да изчакам, докато се прибера вкъщи.

Кейт разчисти бюрото си.

— Отивам си. Веднага ли тръгваш?

— Не… Мога да си събера багажа за пет минути. Ще се видим на „Кенеди“.

— До скоро. — Тя се отдалечи на няколко крачки, после се върна и доближи лицето си до моето. — Ако Халил е тук, значи си бил прав. Ако е в Европа, ти ще го хванеш там. Нали така?

Забелязах, че ни зяпат, и отвърнах:

— Благодаря.

Кейт си тръгна.

Седнах на бюрото си и се замислих за този обрат, опитах се да определя миризмата му. Даже Халил да беше напуснал страната, защо и как се бе озовал в Европа? Дори човек като него първо би си отишъл вкъщи, за да го потупат по рамото. И очистването на банкер не ми приличаше точно на Второ действие на онова, което беше извършил тук. И все пак… Този път мозъкът ми наистина щракаше.

Искам да кажа, мозъкът е забележително нещо. Това е единственият познавателен орган в човешкото тяло освен мъжкия пенис. Та така. Седях си на бюрото и превключвах на високи предавки. Другият ми контролен орган нареждаше: „Иди в Европа с Кейт и я чукай. В Ню Йорк няма нищо за теб, Джон.“ Но по-висшите зони от интелекта ми казваха: „Някой се опитва да те чупи оттук“. Вижте сега, не твърдя, че някой се опитваше да ме прати отвъд океана, за да ме очистят. Само че имаше вероятност да се мъчат да ме разкарат от центъра на действието. Може тая история с Халил във Франкфурт да бе скалъпена — или от либийците, или от ЦРУ. Наистина е кофти, когато не си наясно какво е действително и какво не, кои са ти приятели и кои са ти врагове — като Тед Наш.

Понякога завиждам на хора с ограничени умствени способности. Като чичо ми Бърти, който е оглупял. Може да скрие собствените си великденски яйца. Нали разбирате?

Но на мен ми оставаше още време, докато стана като чичо Бърти. Прекалено много от синапсите ми се отваряха и затваряха и мозъкът ми преливаше от информация, теории, възможности и подозрения.

Станах, после пак седнах и отново станах. Това изглеждаше странно, затова закрачих към вратата с куфарчето си. Щях да взема решение преди да тръгна за летището. В момента Франкфурт натежаваше на везните.

Запътих се към асансьорите и изведнъж пред мен се изпречи Гейбриъл Хейтам и ми направи знак да спра.

— Мисля, че имам нещо за теб.

— А именно?

— Един тип в стаята за разпит. Либиец. Свързал се с наш наблюдателен екип…

— Искаш да кажеш, че сам е отишъл при тях, така ли?

— Да. Просто така. Преди не е имал проблеми с нас, не е информатор, не фигурира в никакви списъци. Обикновен арабин, казва се Фади Асуад…

— Защо всичките ви имена ми звучат еднакво?

Гейбриъл се засмя.

— Ти опитай със спецчастта в китайския квартал. Виж сега, тоя Асуад е шофьор на такси и имал зет, също либиец, на име Джамал Джабар. И Джабар карал такси. Всички араби караме таксита, нали така?

— Да.