Играта на лъва

— Та в събота рано сутринта Джамал Джабар се обажда на зет си на Фади Асуад де, и му казва, че нямало да го има целия ден, че имал специален клиент, когото щял да вземе от „Кенеди“ и че тоя клиент не го радвал особено.

— Цял съм в слух.

— И ако закъснеел, Фади да позвъни на сестра си и да я успокои, че всичко е наред.

— И?

— Е, трябва да разбираш арабите.

— Мъча се.

— С други думи, Джамал искал да каже на зет си, че…

— Да, ясно. Че може не само да закъснее.

— Точно така. Че може да е мъртъв.

— И къде е сега Джамал? — попитах аз.

— Мъртъв е. Но Фади не го знае. Току-що ми съобщиха от отдел „Убийства“. Някой се обадил на ченгетата от Пърт Амбой. Човекът пътувал за работа и си оставил колата на паркинга към шест и половина, точно по изгрев слънце. Та там видял такси с нюйоркски номера. Сторило му се странно и по пътя за автобусната спирка надникнал вътре. На лявата седалка видял човек, който бил полусвлечен на пода. Вратите били заключени. Извадил мобифона си и позвънил в полицията.

— Да идем да поговорим с Фади — казах аз.

— Добре. Но мисля, че вече го изцедих докрай. На арабски.

— Нека опитам на английски.

Тръгнахме по коридора.

— Защо казваш всичко това на мен? — попитах го.

— Защо не? Трябва ти малко преднина. — Той прибави: — Майната им на феберейците.

— Амин.

Спряхме пред вратата на една от стаите за разпити.

— Разговарях по телефона с момчетата от лабораторията — каза Гейб. — Джамал е убит с един-единствен изстрел от задната седалка.

Куршумът е пробил облегалката, прекъснал е гръбначния му стълб, минал е през дясната камера на сърцето му и се е забил в таблото.

Четирийеети калибър, нали?

— Да. Деформиран е, но определено е четирийсети. Бил е убит в събота, между късния следобед и привечер.

— Някой проверил ли е пътния му пропуск?

— Да, но няма никакви данни за събота. Джамал живее в Бруклин, явно е отишъл на „Кенеди“ и е бил очистен в Ню Джърси.

Няма начин да стигнеш дотам, без да платиш пътна такса, така че трябва да е платил в брой и клиентът му навярно е седял отзад, скрит зад вестник или нещо подобно. Няма да успеем да проследим маршрута му, обаче километражът показва разстояние, което отговаря на пътя от летището до паркинга. Все още не сме го идентифицирали окончателно, но според лиценза му е нашият човек.

— Нещо друго?

— Това е най-важното.

Отворих вратата и влязох в малката стая за разпити. На масата седеше Фади Асуад, облечен в дънки, маратонки и зелен блузон. Пушеше цигара, пепелникът преливаше и вътре беше истински лисичарник. Пушенето в сградата е забранено, разбира се, но ако си заподозрян или свидетел на тежко престъпление, никой не ти забранява да пушиш.

В стаята имаше ченге от АСЧ/НЙПУ, за да следи свидетеля за признаци, че може да се самоубие по-бързо, отколкото с пушене, и да не му позволява да се чупи, както се бе случило веднъж.

Фади скочи на крака веднага щом видя Гейбриъл Хейтам и това ми хареса. Трябва да се науча да карам свидетелите и заподозрените си да стават, когато вляза в стаята.

Така или иначе, ченгето излезе и Гейбриъл ме представи.

— Фади, това е полковник Джон.

Господи! Сигурно се бях справил страхотно на сержантския изпит.

Арабинът кимна, но не отговори.

Поканих всички да седнат. Оставих си куфарчето на масата, така че Фади да може да го вижда. Хората от Третия свят, кой знае защо, свързват куфарчетата с власт.

Фади беше доброволен свидетел и поради тази причина трябваше а се отнасяме с него добре. Носът му не изглеждаше счупен и по ченето му нямаше видими контузии. Майтап бе. Но знаех, че понякога Гейб не си поплюва.

Хейтам взе пакета цигари на либиеца и ми предложи. Забеля зах, че са „Кемъл“, което ми се стори смешно. Нали разбирате — камили, араби… Както и да е, взех си цигара, Гейб също. Запалихме със запалката на Асуад, но аз не гълтах дима. Честно. Не гълтах.

На масата имаше касетофон и Гейб натисна бутона, после нареди на Фади:

— Разкажи на полковника това, което разказа на мен.

Либиецът с готовност се подчини, но изглеждаше уплашен до смърт. Искам да кажа, арабите почти никога не стават доброволна информатори, освен ако не искат да прецакат някого или не е обявена награда. Във всеки случай, оня тип, за когото ни говореше, Джамал Джабар де, бе мъртъв, така че думите му вече донякъде се бяха потвърдили, макар той все още да не го знаеше.

Както и да е, Фади прилично се справяше с английския, но от време на време преминаваше на арабски и се обръщаше към Гейб, който превеждаше.

Накрая свърши разказа си и запали нова цигара направо от предишната.

Мълчах в продължение на цяла минута и го оставих да се поизпоти. Искам да кажа, че наистина се потеше.

После се наведох към него и бавно попитах:

— Защо ни разказваш всичко това?

Той дълбоко си пое дъх и пое в дробовете си около половината от дима в стаята.

— Безпокоя се за съпруга на сестра си.

— Джамал изчезвал ли е друг път?

— Не. Не е от тия.

Продължих да го разпитвам, като редувах сложни и лесни въпроси.