Играта на лъва

Сетих се, че още не съм написал доклада си за случая на летището. Някакъв пикльо от офиса на Кьоних постоянно ми напомняше за това по и-мейла и бе отхвърлил предложението ми просто да подпиша транскрипцията на съвещанието в кабинета на крал Джак или безбройните разговори във Вашингтон. Не, искаха моя доклад, написан със собствени думи. Федералните са големи гадняри. Отворих текстообработващата програма и започнах.

Някой мина покрай бюрото ми и остави запечатан плик с надпис СПЕШЕН ФАКС — ЛИЧНО. Оказа се предварителна информация за франкфуртското убийство. Жертвата се казваше Сол Лейбовиц, описан като американски банкер от еврейски произход. Заключих, че господин Лейбовиц просто се е озовал на неподходящо място в неподходящ момент. В Европа имаше хиляди американски банкери от еврейски или друг произход и бях убеден, че човекът е станал лесна мишена на третокласен убиец, който е приличал на Асад Халил. Но случаят беше породил съмнения и смут в умовете на хората, които се хранеха със съмнения и смут.

На бюрото ми кацнаха още два важни документа: две менюта с храна за вкъщи — италианско и китайско.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Кейт.

— Какво правиш там, по дяволите?

— Чета менюта с храна за вкъщи. Къде си?

— Ти къде мислиш? На летището, Джон. С Джак сме в чакалнята за бизнес-класа и те чакаме. Билетът ти е при нас. Събра ли си багажа? Взе ли си паспорта?

— Не. Виж…

— Почакай.

Чух, че разговаря с Джак Кьоних. После се върна на телефона.

— Джак казва, че трябва да дойдеш с нас. Това е заповед.

— Успокой се и ме изслушай. Струва ми се, че открихме следа. Тук. — Обясних й за Гейбриъл Хейтам, Фади Асуад и Джамал Джабар.

Тя ме изслуша, без да ме прекъсва, и след като размени няколко думи с Кьоних, отвърна:

— Това не доказва, че Халил не е взел самолет за Европа от Нюарк.

— Стига, Кейт. Халил вече е бил на „Кенеди“ — на половин километър от терминала за заминаващи. Ченгетата на нюаркското летище бяха предупредени десет минути след като вдигнахме на крак Транспортна полиция. От „Кенеди“ до Нюарк има един час път. Става дума за Асад Лъва, не за Асад Пуяка. — Почакай.

Отново я чух да разговаря с Кьоних.

— Джак казва, че начинът на действие и описанието на убиеца във Франкфурт съвпадат…

— Дай ми го.

Кьоних взе слушалката и започна да ми държи реч.

— Джак — прекъснах го аз, — начинът на действие и описанието съвпадат, защото се опитват да ни изпързалят. Асад Халил е извършил престъплението на века и не е отлетял за Германия, за да очисти някакъв банкер, за Бога. И ако е щял да ходи в Нюарк, защо е убил таксиметровия си шофьор преди да стигне там? Нещо не пасва Джак. Виж, ако искате, вие идете във Франкфурт, обаче аз оставам тук. Пратете ми картичка и ми донесете истински франкфуртски наденички и от оная лютива немска горчица. Благодаря. — Затворих преди да успее да ме уволни.

Зарязах доклада, тъй като навярно бях уволнен, и продължих да ровя из пръснатите по бюрото ми купища материали, сведения от различни институции, които не съобщаваха нищо ново. Накрая стигнах до онези, които бяха свързани със съботния инцидент — лабораторни данни, информации от Транспортна полиция, жалба от Федералното управление на авиацията, в която конкретно се изтъкваше моето име, снимки на мъртвите пътници в самолета, токсикологичен анализ — газът наистина се оказваше цианид — и така нататък.

Някъде из тези камари документи можеше да има следа, но до този момент не бях открил нищо друго освен продукция на хора с капаци на очите и достъп до текстообработваща програма с автоматичен коректор.

Което ми напомни, че ще задържат чека със заплатата ми, докато не им предам доклада си, затова пак завъртях стола си към клавиатурата и мониторния екран. Започнах с оня виц за войника от френския чуждестранен легион и камилата, после го изтрих и отново опитах.

Към девет без петнайсет в залата влезе Кейт, седна на бюрото си и заби поглед в мен. След няколко минути наблюдение започнах да допускам правописни грешки, затова вдигнах очи към нея.

— Как беше във Франкфурт?

Тя не отговори. Виждах, че малко ми е сърдита. Познавах този поглед.

— Къде е Джак? — попитах я.

— Замина за Франкфурт.

— Добре. Уволнен ли съм?

— Не, но ще ти се прииска да си уволнен.

— Не реагирам добре на заплахи.

— А на какво реагираш?

— На малко неща. Например на пистолет, опрян в главата ми. Да това обикновено привлича вниманието ми.

— Разкажи ми за разпита.

Разказах й, този път по-подробно, и тя ми зададе много въпроса Кейт е изключително интелигентна и тъкмо затова седеше на бюрото си в командния център, а не в самолета за Франкфурт.

— Е — накрая попита тя, — мислиш ли, че Халил е напуснал онзи паркинг с кола?

— Да.

— Защо не с автобус за Манхатън?

— Сетих се за тази възможност. Нали тъкмо за това хората си оставят автомобилите на паркинга — за да продължат с автобус до Манхатън. Но изглежда малко странно да убиеш шофьора на таксито си, докато чакаш рейса. Всъщност басирам се, че ако Халил го беше помолил да го откара до Манхатън, Джабар е щял да го направи.

— Не се дръж саркастично с мен, Джон. Стъпваш по тънък лед.