Играта на лъва

— Хей, пич — каза Бил, — спомняш ли си, когато се забавих и Тери едва не ни се натресе отзад? — Той отново се засмя и остави бутилката на бюрото.

Седнал в кабинета си в музея „Люлката на авиацията“ на Лонг Айланд, Джим Маккой не отговори. Не можеше да свърже онзи Бил Садъруейт, когото познаваше, с Бил Садъруейт, с когото разговаряше в момента. Старият Бил Садъруейт бе един от най-добрите пилоти във военновъздушните сили. Но след преждевременното му излизане в оставка с него се беше случило нещо. С годините все повече се вманиачаваше на тема избиване на либийци и постоянно разказваше бойните си подвизи на всеки срещнат, дори на хората, които бяха участвали в операцията заедно с него. И с всяка година тези истории ставаха все по-драматични, а неговата роля в дванайсетминутната им война — все по-величава.

Хвалбите на Бил Садъруейт с въздушния удар започваха да плашат Джим Маккой. Никой не биваше да споменава за това, никой не биваше да разкрива имената на другите пилоти. Безброй пъти бе предупреждавал Садъруейт да си мери приказките и Бил го беше уверявал, че използва само позивните или малките им имена. „Изобщо не говори за онзи удар, Бил“ — казваше му Джим. На което Садъруейт винаги отвръщаше: „Виж, аз се гордея с него. И не се притеснявай. Ония кретени няма да дойдат в Мънкс Корнър, Южна Каролина, за да изравнят резултата.“

Джим Маккой си помисли дали пак да не го предупреди, но имаше ли смисъл?

Често му се искаше старият му приятел да бе останал във военновъзушните сили поне до войната в Залива. Може би ако беше участвал в нея, животът му щеше да е по-добър.

Докато разговаряше, Бил Садъруейт поглеждаше стенния часовник. Накрая развъртя капачката на бутилката, бързо отпи и дължи да разказва:

— И тъпото копеле Чип спа през целия път. Събудих го, той хвърли бомбите и пак захърка.

Търпението на Маккой се изчерпваше и той му напомни:

— Нали каза, че не млъкнал през целия път до Либия?

— Да, изобщо не си затвори устата.

Садъруейт вече не забелязваше непоследователността в разказите си.

— Добре, приятел — каза Джим, — ще ти звънна пак тия дни.

— Недей да затваряш. Чакам един клиент. Някакъв тип, който трябвало да иде до Фили. Щял да пренощува там и утре пак щял да се върне тук. А бе, как върви твоята работа?

— Горе-долу. Музеят е невероятен. Още не е довършен, но събрахме доста самолети. Имаме един F-111. Трябва да дойдеш да го видиш. Ще те пусна в кабината.

— Защо се казва „Люлка“?

— „Люлката на авиацията“. Наричат Лонг Айланд „люлка на авиацията“. Защо не наминеш тия дни? Можеш да кацнеш на летището и ще дойда да те взема.

— Да, тия дни. Как е Тери?

На Джим му се искаше да затвори, но старите бойни другари трябваше да се уважават, макар и не прекалено.

— Праща ти много поздрави.

— Глупости.

— Наистина — излъга Маккой. Вече никой не обичаше Бил Садъруейт и навярно никога не го бяха обичали, но бяха споделили с него светото бойно кръщение и трябваше да запазят връзките си непокътнати, докато не си идеше и последният от тях. Всички от ескадрилата се бяха опитвали да търпят Садъруейт — всички освен Тери Уейклиф.

— Тери още ли работи в скапания Пентагон? — попита Бил.

— Да — потвърди Джим. — Скоро ще се пенсионира.

— Майната му.

— Ще му предам, че го поздравяваш.

Садъруейт се засмя.

— Да. Знаеш ли какъв му е проблемът? Че беше генерал още като лейтенант. Нали ти е ясно какво искам да кажа?

— Знаеш ли, Бил — отвърна Маккой, — много хора твърдяха същото за теб. Но като комплимент.

— Ако това е комплимент, не ми трябват никакви обиди. Тери винаги е искал да е пред всички. Скъса ми гъза за това, че тогава съм се бил забавил, написа донос, обвини мен, че бомбата не улучила вместо да обвини Уигинс…

— Чакай, Бил. Това не е вярно.

Бил Садъруейт отново отпи от бърбъна и потисна оригването си.

— Да… добре… извинявай.

— Няма нищо. — Джим се замисли за Тери Уейклиф и Бил Садъруейт. Бил дори не се числеше в запаса и поради тази причина бе изгубил привилегиите си — да изгуби правото си да пие с отстъпка във военновъздушната база в Чарлстън, което му нанесе последния удар. Но Тери Уейклиф се беше обадил на някои хора — непознати на Бил Садъруейт — и успя да му осигури пропуск. — И Боб участва в груповия разговор.

Бил се размърда на стола си. Не обичаше да си спомня за Боб Калъм и неговия рак. Калъм бе стигнал до чин полковник и доколкото Садъруейт знаеше, все още работеше като инструктор във военновъздушната академия в Колорадо Спрингс.

— Още ли работи? — попита той.

— Да. На същото място. Обади му се.

— Непременно. — Бил се замисли за миг. — Не те убиват през войната, за да те убие нещо по-страшно.

— Може да оздравее.

— Да. И накрая, но не на последно място, как е оня дребен скапаняк Чип?

— Не мога да се свържа с него. Върнаха ми последното писмо, което му пратих в Калифорния, без нов адрес. Телефонът му също е изключен.

Уигинс си е такъв. Постоянно трябваше да му напомням да си вьрши работата.