Играта на лъва

„След революцията някогашните ти господари избиха над двайсет милиона души от собствения ви народ — беше му напомнил Малик. — Мюсюлманите не са убили толкова много хора още от времето на Мохамед. Ако обичаш, не ни дръж проповеди. Имаме да минем дълъг път, за да се изравним с вашите постижения.“

Борис не бе отговорил.

Халил отново се замисли за Пол Грей. Той не беше умрял толкова храбро, колкото генерал Уейклиф я неговата съпруга. И все пак не го бе молил за милост. Навярно с Уилям Садъруейт трябваше да опита друг подход. В Либия му бяха казали, че бившият лейтенант преживял някои житейски неуспехи. Според Борис за него убийството можеше да е добре дошло. „Никой не иска да умре — беше отвърнал Асад. — Ще ми е също толкова приятно да го убия, колкото и останалите.“

Той погледна часовника на таблото — 15:05. Сателитният навигатор показваше, че скоро ще стигне до пътя, който щеше да го отведе до Мънкс Корнър.

Мислите му пак се върнаха към сутринта. Срещата с жената пилот го беше смутила, но не можеше да разбере каква е причината за нерешителността му. Имаше сериозни основания както да я убие, така и да я пощади. Спомни си, че Стейси Мол бе казала на по-възрастната служителка: „Ще се погрижа за пайпъра, когато се върна“.

А ако не се върнеше, щяха да започнат да я търсят. Него също. Освен, разбира се, ако другата жена не помислеше, че двамата са решили да… да бъдат заедно. Да, можеше да види тази мисъл в очите й, в поведението й. Все някога обаче щеше да се обади в полицията. Затова навярно беше постъпил правилно.

Внезапно си представи Стейси Мол, видя я да се усмихва, да му говори, да му помага да се качи в самолета — да го докосва. Тези сцени продължиха да се въртят пред очите му, въпреки че се опитваше да се избави от тях. Той извади визитката и от джоба си и я погледна. Домашният и номер бе написан с химикалка над този на „Алфа Ейвиейшън“.

Забеляза изхода си в последния момент и отби в дясното платно, после продължи по рампата. Озова се на двулентов път, много по-различен от междущатското шосе. От двете страни имаше къщи и ферми, селца, бензиностанции и борови гори. Преди няколко месеца оттук беше минал негов сънародник. „Това е най-опасният път — бе докладвал той, — първо, заради лудите шофьори и второ, заради полицията, която има мотоциклети и внимателно следи всички коли.“

Халил се опита да шофира колкото може по-предпазливо, за да не привлича внимание. Мина през няколко градчета и в две от тях видя полицейски автомобил и мотоциклет.

Но до целта му не оставаше много — само шейсет километра — й след час той наближи Мънкс Корнър.

Бил Садъруейт седеше с вдигнати върху бюрото си крака в малък бетонен блок край летището на окръг Бъркли в Мънкс Корнър Южна Каролина. Притискаше между ухото и рамото си мръсна слу шалка на евтин телефон и слушаше гласа на Джим Маккой. Садъруейт погледна стария климатик. Перката тракаше и вътре проникваше жалка струйка студен въздух. Беше едва април, а температурата навън вече достигаше над тридесет градуса. „Скапана дупка!“

— Чувал ли си се с Пол? — попита Джим Маккой. — Канеше се да ти позвъни.

— Не — отвърна Садъруейт. — Съжалявам, че в събота не успях да участвам в груповия разговор. Бях много зает.

— Няма нищо — каза Маккой. — Просто реших да ти се обадя и да видя как си.

— Добре съм. — Садъруейт погледна чекмеджето на бюрото. Вътре имаше почти пълна бутилка „Джак Даниълс“. Стенният часовник показваше 16:10. Някъде на света минаваше пет, време за една чашка, само че клиентът му трябваше да пристигне в четири. — Споменах ли ти, че преди няколко месеца ходих на гости на Пол?

— Да.

— Трябва да видиш как се е подредил. Голяма къща, басейн, хангар, гаджета. — Той се засмя. — Мамка му, когато видяха да приближава старият ми „Апачи“, едва ми позволиха да кацна.

Маккой използва възможността и отвърна:

— Пол беше малко загрижен за твоя „Апачи“.

— Нима? Ако питаш мен, Пол е баба. Колко пъти ни е губил времето по сто пъти да проверява всичко? На прекалено предпазливите все им се случва нещо. Освен това Федералното управление на авиацията редовно проверява машинката ми.

— Просто ти казвам, Бил.

— Да. — Садъруейт продължи да гледа чекмеджето, после свали крака от бюрото, наведе се и извади бутилката. — Казвам ти, наистина трябва да видиш как се е подредил Пол.

Всъщност Джим Маккой често бе гостувал в Спрус Крийк, но не искаше да го споменава на Садъруейт, който беше канен там сам веднъж, макар да живееше едва на час и половина път със самолет.

— Да, бих искал…

— Невероятна къща. Но трябва да видиш върху какво работи. Виртуална реалност, мамка му! Господи, цяла нощ пихме в кабинета му и бомбардирахме какво ли не. — Той се засмя. — Пет пъти повторихме удара срещу Ал Азизия. Шибана работа. Накрая толкова бяхме направили главите, че не успяхме да улучим нищо. — Садъруейт се запревива от смях.

Джим Маккой пресилено се засмя. Вече за десети път слушаше тази история. Пол му бе казал, че едва изтърпял Бил. Дотогава никой от момчетата не беше разбирал докъде е изпаднал Садъруейт. Но вече всички знаеха.