Играта на лъва

— Не, естествено. — Садъруейт отиде при лавицата и взе няколко карти, после вдигна сака си. — Готов ли сте? — Той проследи погледа на клиента до снимката на Кадафи и се ухили. — Знаете ли кой е това?

Асад Хали л дълбоко си пое дъх.

— Не, нямам представа.

— Това е господин Муамар Кадафи, мамицата му.

— Никога не съм чувал за него.

— Чували сте, разбира се. Президентът на Либия. Веднъж едва не убих това копеле.

Асад Халил не отговори. Садъруейт сви рамене.

— Откъде сте?

— От Сицилия.

— Без майтап? Веднъж щях да кацна там, ако ми беше свършило горивото.

— Моля?

— Дълга история. Не ми е позволено да говоря за това.

— Както желаете.

— Добре, ако отворите вратата, можем да тръгваме.

— А, още нещо. Плановете ми малко се промениха.

— И?

— Компанията ми ме праща в Ню Йорк.

— Не ми се лети до Ню Йорк, господин…

— Фанини.

— Да. Прекалено много самолети, прекалено много глупости.

— Ще ви платя извънредно.

— Не е заради парите, а заради глупостите. Кое летище?

— Казва се „Макартър“. Знаете ли го?

— О, да — Никога не съм минавал оттам, но е хубаво. На Лонг Айлънд. Съгласен съм, но ще струва по-скъпо.

— Разбира се.

Садъруейт остави нещата си на бюрото и потърси нова карта.

— Странно съвпадение — каза той. — Преди малко разговарях по телефона с един приятел от Лонг Айланд. Искаше да се отбия — може да го изненадам. Или е по-добре да го предупредя?

— Изненадата ще го зарадва повече. Или му се обадете, когато кацнем.

— Да. Чакайте да взема номера му. — Садъруейт прелисти една стара картотека и извади оръфана картичка.

— Близо ли е до летището? — попита Халил.

— Не знам. Но той ще дойде да ме вземе.

— Ако искате, можете да използвате моята кола. Поръчах автомобил под наем и резервирах две мотелски стаи.

— Добре. Тъкмо щях да ви питам. Никога не спя в една стая с мъже.

Халил се насили да се усмихне.

— Аз също.

— Хубаво. Трябваше да изясним този въпрос. Я да ви попитам — ще ми дадете ли аванс? Така ще ви направя отстъпка.

— Колко?

— Ами… след като ще летим до „Макартър“, плюс пренощуването… и утре ще изгубя време за учебни полети… плюс горивото… да речем осемстотин в брой.

— Струва ми се разумна цена. — Халил извади портфейла си и остави на бюрото осемстотин долара, после прибави още сто. — Това е за вас.

— Благодаря.

Асад бе останал почти без пари, но знаеше, че скоро ще си върне всичко.

Бил преброи парите и ги прибра в джоба си. Добре. С това уредихме проблема. Да. Готов съм. Трябва да пусна една вода. — Садъруейт отвори вратата зад бюрото и влезе в тоалетната.

Асад Халил погледна снимката на великия вожд и забитата в челото му стреличка, извади я и си каза: „Никой не заслужава да умре повече от тази американска свиня“. Садъруейт се върна в кабинета.

— Да вървим.

— Може ли да вземем за полета някакви разхладителни напитки? — попита Халил.

— Да. Вече качих в самолета хладилна чанта. Имам сода и бирата. Бирата е за вас, ако искате. Аз не пия.

Асад вече бе усетил дъха на алкохол.

— Имате ли минерална вода?

— Не. Защо да давам пари за вода? Тя е безплатна. — „Само идиотите и педеругите си купуват минерална вода.“ — Вода ли искате?

— Не е задължително. — Халил отвори вратата и двамата излязоха под прежурящото слънце.

Докато вървяха по нагорещената бетонна рампа към „Апачито“, Садъруейт попита:

— С какво се занимавате, господин Панини?

— Фанини. Както ви е казал колегата ми от Ню Йорк, аз съм в текстилния бизнес. Искам да купя американски памук.

— Дошли сте точно където трябва. Тук нищо не се е променило още от Гражданската война, освен че сега трябва да плащат на робите. — Той се засмя. — А и някои роби са латиноамериканци и бели. Някога виждали ли сте памуково поле? Мръсна работа. Няма достаъчно хора да я вършат. Навярно трябва да внесат от ония тъпи араби. Те обичат слънцето. Ще им плащат с камилски лайна и ще им казват, че срещу тях в банката ще получат пари. — Садъруейт се засмя.

— Трябва ли да имате план за полета? — попита Халил.

— Не. — Бил посочи ясното небе. — Времето по цялото Източно крайбрежие е страхотно. — Той си помисли, че пътникът му се страхува да лети, и прибави: — Боговете са с вас, господин Фанини.

Асад нямаше нужда да му казват, че аллах е благословил джихада му.

Докато вървяха, Садъруейт замислено рече:

— Може да се обадя в нюйоркската контролна кула, когато пресичаме океана на юг от летище „Кенеди“, за да не се блъснем в някоя пътнически самолет. И ще поискам разрешение за кацане от кулата на Лонг Айланд. Това е. — Той махна с ръка към почти пустото летище на Мънкс Корнър. — Естествено, тук човек може да си излети, без да пита никого. По дяволите, та наоколо няма с кого да размениш и една приказка, освен онова хлапе ей там в скапаното „Чероки“. А и хлапето няма да знае какво да каже, ако го повикам по радиостанцията.

Халил погледна към малкия едномоторен самолет, който се спусше към летището. Машината много приличаше на онази, която бе наел от Джаксънвил. Внезапно отново си спомни за Стейси Мол и припряно пропъди образа й от мислите си.