Играта на лъва

На какъв език говорите там? Диалект на италиански. Ще го науча и ще се преселя в Сицилия. Имате ли нужда от пилоти?

— Разбира се.

— Добре. — Издигнаха се на триста метра височина и късното следобедно слънце остана почти точно зад тях. Гледката бе великолепна. Пролетната зеленина придобиваше още по-тъмен оттенък и се очертаваше на синия фон на далечното море. Скоростта на попътния вятър беше четиридесет и пет километра, така че щяха да стигнат до Лонг Айланд по-рано от предвиденото време.

Бил разсеяно си помисли, че летенето е нещо повече от професия. Че е призвание, братство, свръхестествено изживяване, почти религиозен екстаз. Когато беше в небето, се чувстваше по-добре.

— Липсват ми битките — той каза на пътника си.

— Как може да ви липсва такова нещо?

— Не знам… Никога не съм се чувствал толкова добре, както сред всички ония трасиращи снаряди и ракети. Е, ако ме бяха улучили сигурно нямаше да мисля така. Но тия тъпи копелета не могат да уцелят даже кенефна чиния с пикнята си.

— Кои тъпи… хора?

— А, да речем, арабите. Не мога да кажа кои точно.

— Защо?

— Военна тайна. — Садъруейт се засмя. — Не самата операция, а само участниците.

— Защо?

Бил пак го погледна.

— Имената на пилотите, участвали в бомбардировка, никога не се разгласяват. Властите смятат, че ония с камилите ще дойдат в Америка да си отмъщават. Глупости. Но нали знаете, капитанът на бойния кораб „Вансен“ в Залива случайно свалил ирански пътнически самолет и някой поставил бомба в колата му. В Калифорния. Искам да кажа, божичко, ужасно е. За малко да убият жена му.

Халил кимна. Знаеше за този случай. Иранците бяха показали, че не приемат нито обяснението, нито извинението.

— Убийствата по време на война водят до нови убийства — каза той.

— Без майтап? Така или иначе, властите смятат, че ония с камилите са опасни за смелите американски воини. Мамка му, неми пука кой знае, че съм бомбардирал арабите. Нека дойдат да ме потърсят. Ще им се прище изобщо да не са ме откривали.

— Да… Носите ли оръжие?

Бил го стрелна с очи.

— Госпожа Садъруейт не е отгледала идиот.

— Моля?

— Аз съм въоръжен и опасен.

Достигнаха височина две хиляди метра. Садъруейт продължи:

— Обаче по време на войната в Залива тъпото правителство искаше да си направи реклама и показваше ония пилоти по телевизията. Господи, щом ги е страх от скапаните араби, защо се перчат пред камерите? Ще ви кажа защо. Искаха да получат подкрепа в Америка затова караха тия симпатични пилотчета да се хилят и да дрънкат колко велика била тая война и как всички умирали да изпълнят скапания си дълг към Бога и отечеството. И имаше адски много женски. Показваха ги по телевизията, за да видим колко либерална е армията. Басирам се, че са постигнали страхотен успех сред иракчаните. Нали разбирате? Сигурно са си мислили, че са прецакани от жени. — Той се засмя. — Господи, радвам се, че се върнах.

— Виждам.

— Да. Поразгорещих се. Извинявайте.

— Споделям отношението ви към жените.

— А така. Трябва да сме единни. — Садъруейт пак се засмя и си помисли, че този тип не е толкова лош, въпреки че е чужденец.

— Защо сте закачили онзи плакат на стената в кабинета си? — попита Халил.

— За да ми напомня за времето, когато за малко да го очистя — отвърна Бил Садъруейт. — Всъщност неговата къща не беше моя задача, а на Джим и Пол. Те пуснаха бомбата право отгоре й, но се оказа, че Кадафи спял в шатра навън, за Бога! Скапаните араби не се отказват от шатрите си. Нали така? Убиха дъщеря му. Жалко, обаче войната си е война. Бяха ранени жена му и две от децата му, но останаха живи. Никой не иска да убива жени и деца, ама понякога са там, където не трябва. Нали разбирате? Искам да кажа, ако аз бях на мястото на децата на Кадафи, нямаше да се приближавам на повече от километър до него.

Халил дълбоко си пое дъх и се овладя.

— А каква беше вашата задача?

— Бомбардирах комуникационния център, казармите и… и още нещо. Не се сещам. Защо питате?

— Просто така. Интересно ми е.

— Най-добре забравете за това, господин Фанини. Не би трябвало дрънкам за тази история.

— Разбира се.

Издигнаха се на две хиляди и двеста метра. Садъруейт изтегли дроселите малко назад и ревът на двигателите поутихна.

— Ще се обадите ли на своя приятел на Лонг Айланд? — попита Халил.

— Да. Най-вероятно.

— От армията ли го познавате?

— Да. Сега е директор на авиационен музей. Ако имам време, утре сутрин ще се отбия да го видя. Ако искате, можете да дойдете с мен. Ще ви покажа своя стар изтребител F-111.

— Навярно ще е интересно.

— Да. От много години не съм виждал такъв.

Асад погледна към земята под тях. Каква ирония! Току-що беше убил приятел на този човек, а сега той щеше да го отведе при друг свой боен другар. Зачуди се дали Садъруейт ще я оцени.

Асад Халил се отпусна назад. Когато слънцето започна да залязва, той каза вечерните си молитви и промълви:

— Бог благослови моя джихад, Бог обърка враговете ми, Бог е велик.

— Моля? — попита Бил Садъруейт.

— Просто благодарих на Господ за хубавия ден и го помолих да благослови престоя ми в Америка.

— Помолете го да направи една-две услуги и на мен.

— Вече го помолих.

40