Читаем Играта на лъва полностью

Докато таксито потегляше от Федерал Плаза, Кейт ме попита:

— Този път наистина ли ще дойдеш? Или пак, ще отидеш да спиш?

Тези думи малко ми прозвучаха като укор, дори като предизвикателство към моята мъжественост. Жената започваше да се научава кои копчета да натиска.

— Идвам — отвърнах аз.

Трафикът беше нормален, отслабващият априлски дъжд караше улиците да блестят и шофьорът бе хърватин. Винаги питам. Правя статистическо проучване.

Както и да е, стигнахме до блока на Кейт и аз платих на шофьора, включително пътуването от „Кенеди“ и престоя. Освен това и взех куфара. Между другото, няма такова нещо като безплатен секс.

Портиерът отвори вратата, като се чудеше, сигурен съм, защо госпожа Мейфилд е излязла с куфар и няколко часа по-късно се връща пак с него, че и с мъж в добавка. Надявам се това да го е измъчвало цяла нощ.

Качихме се с асансьора и влязохме в апартамента й на четиринайсетия етаж.

Жилището й беше малко, с бели стени, дъбов паркет и съвсем оскъдни модерни мебели. Нямаше растения, произведения на изкуството, скулптури и разни дрънкулки. И слава Богу, нямаше следи от котка. В малка ниша видях лавица с книги, телевизор и компактдискплейър, чиито тонколони бяха на пода.

Кейт Мейфилд отиде в кухненския бокс, отвори един от шкафовете и попита:

— Скоч?

— Да, ако обичаш. — Оставих нейния куфар и моето дипломатическо куфарче на пода.

Кейт извади бутилка уиски. Седнах на столчето до барплота и тя ми подаде чаша.

— Сода?

— Не, благодаря. Чукнахме се и отпихме.

— Вечерял ли си?

— Не. Но не съм гладен.

— Добре. — Тя отвори друг шкаф и извади разни ужасни неща — големи целофанови опаковки със странни имена, например „Хрус-хрус“. После загреба шепа оранжеви гъсеници и ги лапна.

Наля си ново уиски, отиде при плейъра и пусна музика. Били Холидей.

Изу си обувките и си съблече сакото, под което се показа хубава бяла блуза, кобур с глок и още нещо. Напоследък малцина от нашия бранш носят патлаци под мишницата. Тя хвърли сакото на фотьойла, после си свали кобура. Зачаках да се разхвърля още повече, но не би.

Не исках да се възползвам от това, че е невъоръжена, затова също си съблякох сакото и разкопчах колана с кобура си. Тя ги взе и ги остави върху своите, после седна на столчето до мен. Като истински професионалист, започнах да дрънкам за преимуществата на новия четирийсеткалибров глок, който използваха федералните, с какво е по-добър от предишния деветмилиметров модел и така нататък.

— Няма да пробие бронирана жилетка, но може да събори човек. Кейт, изглежда, не се интересуваше от тази тема.

— Трябва да подредя този апартамент — каза тя.

— Изглежда ми съвсем приличен.

— Ти да не живееш на сметището?

— Преди живеех. Но после се ожених и се преместих.

— Как се запозна с жена си?

— С поръчка по пощата.

Тя се засмя.

— Поисках машина за капучино, но сигурно съм сбъркал каталожния номер и се появи тя.

— Странен си. — Кейт си погледна часовника. — Искам по-късно да гледам новините в единайсет. Има три пресконференции.

— Добре.

Тя се изправи.

— Ще проверя телефонния секретар и ще съобщя в командния център, че съм си вкъщи. — Кейт ме погледна и попита:

— Да кажа ли, че и ти си тук?

— От теб зависи.

— Трябва да знаят къде си.

— Известно ми е.

— Е? Ще останеш ли?

— Пак зависи от теб. Изненадваш ме.

— Добре. — Тя се обърна и излезе през вратата, която водеше към спалнята или офиса й.

Отпих от скоча, замислен за продължителността и целта на посещението си. Знаех, че ако си допия уискито и си тръгна, с госпожа Мейфилд повече няма да сме приятелчета. Ако останех и свършех работата, пак вече нямаше да сме приятелчета. Наистина се бях озовал в задънена улица.

Както и да е, Кейт се върна в стаята.

— Имах само едно съобщение. От теб. — Тя отново седна до мен и разбърка скоча си с пръст. — Обадих се в центъра.

— Спомена ли, че съм тук? — попитах аз.

— Да. Дежурният беше пуснал разговора по високоговорителя и всички в залата заръкопляскаха.

Усмихнах се.

Кейт си наля нова чаша, после затършува из целофановите пакетчета.

— Не би трябвало да държа тук тия боклуци. Всъщност мога да готвя. Но не го правя. Какво ядеш, когато си вкъщи?

— Купувам си нещо готово.

— Харесва ли ти да живееш сам?

— Понякога.

— Никога не съм живяла с някого.

— Заради работата, предполагам. Викат ме по никое време, постоянно пътувам насам-натам. Местя се от място на място. Пък и нося в къщи оръжие и секретни документи, но това едва ли е толкова важно. По-възрастни колеги са ми казвали, че преди години никой нямало да вземе жена като мен.

— Навярно са прави.

— Мисля, че и с мъжете не е много по-различно. Ти си по-възрастен. Какъв е бил животът през четирийсетте?

Усмихнах се, но не беше толкова смешно.

Госпожа Мейфилд бе погълнала четири скоча, но алкохолът, изглежда, не й действаше.

Известно време послушахме „Очите ми са само за теб“. Тя ме изненада, като каза:

— Пия, когато съм нервна. Сексът винаги ми опъва нервите. Искам да кажа, когато е за пръв път. Ами ти?

— Да… малко съм напрегнат.

— Не си толкова жилав. Само се преструваш.

— Бъркаш ме със злия ми близнак. Джеймс Кори.

— Коя е жената на Лонг Айланд?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза